За табутата, едностранната толерантност и пътя към истинското помирение

​Моите читатели често ме питат, защо избирам да пиша по толкова чувствителни проблеми и какво ме подтиква да посягам към теми, които десетилетия наред съзнателно са били изоставени в сянка.
Причината е проста, в земите, където съм родена има теми и състрадания, за които просто не се говори – теми, превърнати в табу. От нас се изисква да премълчаваме факти и събития, за да бъдем възприемани като "толерантни" хора. Но толерантността не може да бъде едностранен процес. Ако дръзнем да говорим и да търсим истината, веднага ни лепват етикети, като "разбутвате нещата" или "преследвате някакви скрити цели".
Дори не се престраших да пиша, когато разбрах, че на починалите с български имена мои близки роднини (Изселници от 1989 година, които не са намерили време за тези бюрократични подробности или пък са починали в периода 1984-1989 г.) не се завръщат турските имена, тъй като липсвали молби и декларации, подадени за тази цел от тях – сякаш преименуването беше по тяхно собствено желание и всички бяха много "щастливи" от случилото се. Затаих болката в душата си и замълчах, коя бях аз да развалям етническия мир и толерантностa...
Поводът за този текст е един публичен диалог в социалните мрежи, който се разви, след като споделих публикация на български изследовател, съдържаща изключително критичен и провокативен поглед към събитията в Батак. Това предизвика въпроси и реакция от страна на моя приятелка от ученическите години, което ме подтикна да формулирам подробно своята позиция.
Ето защо бих искала да споделя основните си аргументи от този публичен диалог относно историята, паметта и научния подход.
Батак е изключително важна и болезнена част от националната памет и история на България, но болката не е едностранна, както ни втълпиха. Няма да се спирам на теми като подмяна на историята, за някои цели или внос на национална памет, това трябва да го доуточнят историците.
Аз бях споделила въпросния текст именно защото е написан от български изследовател, понеже начинът, по който авторът поставя въпроса – с толкова категорични аргументи – привлече вниманието ми. Аз не бях авторката на текста, за да отговарям за всеки негов ред. В същото време, ако някой е толкова сигурен, че знае единствената непоклатима истина, нека просто сподели своите източници и научни доказателства. Като хора, които се занимават с наука, вярвам, че трябва да сме отворени към всеки източник, а не да се ограничаваме само с това, което ни е преподавано.
Науката е дълбок кладенец. Аз лично също съм писала за Батак – не въз основа на голословни твърдения, а чрез сравняване на множество източници, архиви и различни гледни точки, а и продължавам да изследвам темата.
Опитвам се да прочета и разбера всякакви източници, защото с течение на времето тази тема се превърна почти в литературен и политически конструктив – разказ, оформен в контекста на тогавашната геополитика, Руско- Турската Война, мисионерските училища и външното влияние. Важно е да се разбере, каква е била ролята и целта на чуждите представители като Макгахан, защо историци като Маккарти виждат нещата различно. Не твърдя, че съм открила сто на сто от истината, но търсенето ми продължава.
Моето изследване не се базира на крайности. Стремя се да проучвам и алтернативни източници, защото вярвам, че разчитането на едностранните възгледи ни отдалечава от истинската наука. Може би има архиви и документи, които все още не съм открила – не знам какво ще ни разкрие допълнително бъдещето.
За мен цифрите, посочвани за село и църква с такъв мащаб, са доста дискусионни и изискват преосмисляне през различни източници. Освен това, принципът на "действие и противодействие" – случилото се в околните мюсюлмански села преди тези събития, често остава скрито; което пък не означава, че оправдавам евентуалните зверства, причинени на невинни цивилни хора, независимо от това от коя страна на събитията се намират.
Днес, в дигиталната ера, когато достъпът до архиви и източници е много по-лесен, истината започва да излиза наяве – а това прави мълчанието на разумните хора почти невъзможно.
​За съжаление, нашето поколение израсна с учебници, пълни с пропаганда. Още като деца върху нас беше стоварена огромна субективна вина и травма. Никой никога не ни каза: "Съжаляваме, че ви натоварихме с това и ви причинихме болка."
А аз искам да се извиня посмъртно на дядо си, когото озорих да разпитвам защо са изклали дедите на българите – приемайки буквално думите на учителката ни по история във втори клас. Това бяха материали, които явно бяха вмъкнати в учебната програма през 1984-1985 г., за да оправдаят нуждата от т.нар. "възродителен процес". Не бях обидена и на Иван от по-горните класове, който идваше да ме удря по темето с един пръст, повтаряйки думите на учителката, от което ме болеше физически и душевно. Тогава търсех отговорност единствено в "предишните постъпки" на дядо ми, който отричаше с просълзени очи моите опити да разоблича истината през плач.
Явно българчетата, сред които учех, бяха още по-объркани от тази информация и от това как учителката честичко се обръщаше към единственото турче в класа с думите: "Вашите деди са изклали нашите деди"...
Питат ме "защо днес" и "с каква цел". Аз не съм провокатор и нямам скрити цели, но през последните години виждам как в социалните мрежи отново се засилват атаките срещу турците, а "възродителният процес" се оправдава с клишето "вие го заслужихте".
Тези атаки разбудиха отново моята детска травма. Затова си казах "стига толкова". Искам да си излекувам раната и да защитя бъдещето, понеже ако аз не проуча и не кажа истината днес, утре същите тези неща ще се стоварят и върху моето дете.
Аз съм човек, роден в една държава и живеещ в друга. И в двете държави имам много близки хора, скъпи приятели и колеги, на които държа и към които изпитвам дълбоко уважение и носталгия, независимо от техния етнос. Не искам да наранявам никого, но когато истината се мете под килима, вместо да се проучи честно и съзнателно, рано или късно тя започва да излиза на повърхността.
Смятам, че е време българските историци да преразгледат тези събития без емоции и предубеденост. Днешните поколения не носят вина за миналото, целта на историческата наука не е да обвинява, а да осветлява обективно.
Прави ми впечатлениеь как в Европа империалното минало се приема с уважение. В Йорк (Англия) например има паметници и музеи дори за грабещите ги викинги и историята се почита градивно. За съжаление, в България Османското наследство често се представя единствено негативно, сякаш не е имало никакъв положителен принос, което според мен съвсем не е обективно.
Именно поради тази нагласа, днес останалите представители на тази империя – турците и другите мюсюлмански общности – все още се подлагат на пренебрежение, неуважение и неоснователни обвинения.
Нещо повече, черпейки дръзновение от това негативно мислене, някои коментатори в социалните мрежи прекаляват и довеждат темата до крайни абсурди.
Вярвам също така, че хората не се раждат лоши – обстоятелствата, средата и пропагандата ги променят.
Аз няма да се снишавам и да мълча, както са били принуждавани нашите деди и бащи през изминалия век и особено през 80-те години. Ще продължа да чета критично, да анализирам, да търся истината и да отговарям с факти. Науката изисква свобода на мисълта, а не страх от задаване на въпроси. Като хора, които ценят науката и историята, вярвам, че трябва да можем да говорим и за най-трудните теми без страх, с уважение към паметта и с академична отвореност към различните гледни точки.
Надявам се да доживеем и времената, когато нито един народ няма да угнетява друг, всички ще се уважават взаимно, всеки ще има право да се самоопределя, без да понася обиди и няма да се срамува от традициите, историята и езика на предците си, а напротив – ще се гордее, без това да води до шовинистични помисли и желание за надделяване.
Пътят към това бъдеще минава през честния диалог, обективната наука и куража да се изправим срещу собствените си табута.
Едностранният исторически разказ и едностранното уважение не раждат мир, а само трупат напрежение. Вярвам, че ако някой ден успеем да се разберем двустранно и честно, именно тогава с чиста съвест и искрена радост ще можем да празнуваме, а и честваме заедно всичките си празници. Защото тогава няма да се чувстваме смазани от митове, подозрения и едностранно стоварени вини.