Батак: Границата на вежливоста и историческите реалности
Nebahat RODOPLU
Вече седмици наред, по повод годишнината от събитията в Батак, мълчаливо, но внимателно следя какво се пише и говори за историята на България.Като човек, който държи на вежливостта и има ценни приятелства и от двете страни, вярвах, че е по-правилно да се гради общо бъдеще, вместо да се разравят исторически рани. Но това мое мълчание не означава, че съм съгласна с безогледното изопачаване на фактите.
Това продължи докато видя официалния уебсайт на община Бургас, в който 17 май се обявява за „ден на геноцид“ въз основа на неоснователни твърдения. ( Впрочем това решение е прието преди доста години) Когато разглеждам термина „геноцид“, се основавам на изискването за „специален умисъл“ (dolus specialis) в Конвенцията на ООН за геноцида от 1948 г. Разграничението дали решението на Бургас е политическо или юридическо, по същество засяга контрааргумента. Но докато ние се опитваме да опазим добросъседските отношения, натрупването на нови лъжи върху старите достигна неприемливи мащаби.
Общата болка на Балканите може да се превърне в мир не чрез едностранчива политика на паметта, а чрез взаимно признаване на истината.
Този мой текст е израз на истината, написан с цел просветление на нашите приятели, които, независимо от своята етническа принадлежност, биват въвличани в системно дезинформиране. Когато видях решението на община Бургас, не можех просто да махна с ръка и да кажа „това са пълни лъжи“. Седнах и подготвих досие от 10 точки. Моето е може би зрялата форма на обидата... Обида, която в мен не казва „кръв за кръв“, а казва „цифра срещу цифра“.
Всъщност стъпки като решението на община Бургас от 17 май ще предизвикат сериозни дискусии и в България. Някои български историци вече открито заявяват, че терминът „геноцид“ не отговаря на юридическо-техническото значение и че това е изцяло политическо определение.
Ние сме деца на Балканите. Наследници сме на географско пространство, където вятърът отеква по бреговете на Дунав, водата – в реките на Родопите, а небето – на хоризонта на Джебел. По тези земи и песните, и тъгата се смесваха; преживяха се и приятелства, и предателства. Днес за пореден път стоим на границата между гласа на истината и вежливостта.
Знам, че задължението да стигнеш до истината понякога уморява човека; защото отсрещната страна може и да не търси истината. Политиканстване, пропаганда, изграждане на нация... Но утре, когато едно дете попита „Какво е Батак"? трябва да можем да му дадем достоен и обективен отговор. Засега моята мечта е просто да изградя мост между търсенето на истината и отхвърлянето на политиката на паметта.
Вежливостта е най-красивата добродетел на добросъседството, но вежливостта не означава да мълчиш, когато се натрупват лъжи върху лъжи. Истината е основата както на мира, така и на приятелството. Бъдеще не се гради чрез изопачаване на истината; братство не се създава чрез вменяване на фалшиво чувство за вина в душите на децата.
Не пиша тези редове, за да убедя община Бургас; видно е, че те си имат друг дневен ред. Но ако един 20-годишен студент в Бъгарин или един турски младеж се запита „какво казва другата страна“, може би моят текст ще стигне до него. Нека целта ми не бъдат „вземащите решения“, а „любопитните“…
Може да съм обидена, но в никакъв случай не съм враг. Изисквам истината по необходимост, и без това не търся отмъщение. Ако мълчим, това ще бъде грях за в бъдеще. Хората, които носят този товар, винаги са съществували в историята. Иван Вазов също е носил този товар в стихотворението си, казвайки: „клахме ги и ние".. Честността понякога не се харесва дори на собствения ти народ...
Трябва да разглеждаме събитията в Батак не само като историческа трагедия, но и в контекста на политиката на паметта и пропагандното инженерство. Намерението ми в този текст е, критикувайки едностранчивостта на класическия наратив, да покажа взаимните страдания и манипулации в историята на Балканите. Надявам се, че този подход съчетава както търсенето на историческата реалност, така и етичния призив за мир.
Длъжни сме да подложим на съмнение свеждането на събитията в Батак до едностранчив разказ за „геноцид“; защото това е перспектива, която пряко се сблъсква с официалната политика на паметта в България. Батак не е просто трагедия на едно село; той е един от най-оспорваните възли в паметта на Балканите. Едната страна изгражда едностранчива идентичност, наричайки това събитие „геноцид“, докато другата страна се бунтува срещу покриването на собствените ѝ страдания. Истината е притисната между тези две възпоминавания.
Да се учи поколение деца още в началното училище, на „вашите деди са изклали нашите деди“, е планирано инженерство на травмата. По същия начин, заставянето да се забравят разгромите, преживяни от турците в Батак, Харманли, Стара Загора и по пътищата на изгнанието, е кражба на паметта. Истината е в разкъсването на тези окови. Истината е в това да пазим заедно и с уважение паметта както на загиналите българи в Батак, така и на измъчваните турци и помаци в Белене.
1. Морея 1821: Кървавата репетиция за системно унищожение
За да разберем истинските корени на трагедията на Балканите, е задължително да погледнем към клането на Пелопонес (Морея) през 1821 г. Морея не беше просто гръцко въстание за независимост, а модел за „прочистване от турците“ (de-Turkification), целящ пълното заличаване на турското присъствие като културно и историческо наследство. Тази стратегия за разрушаване на гробове и заличаване на джамии стана източник на вдъхновение за планираната омраза, която по-късно видяхме в Батак, Стара Загора и Харманли.
Междувременно, нека никога не забравяме разгрома в Харманли, извършено по време на Руско-Турската война. Обикновено някои „дирижирани историци“ пренебрегват това зверство; но в Харманли се е случило много по-голямо масово унищожение, отколкото в Батак. Разбира се, в онези сложни години не са били избивани само турци и помаци. Да признаеш болката и на цивилните българите, да кажеш „тяхната болка е толкова истинска, колкото и нашата“, е истинска добродетел.
2. Инсценираното въстание и архитектите на „Голямата игра“
Събитията на Балканите не бяха местен взрив, а политическо инженерство, замислено в Санкт Петербург от личности като граф Игнатиев, Горчаков и цар Александър II в съответствие със стратегията на Русия за излаз на топлите морета. Преди да разпалят искрата на въстанието, комитите отнеха хранителните запаси и домакинския инвентар на мюсюлманските села около Батак и иззеха даже ралата на фермерите. Тези стъпки, които обрекоха населението на глад и екзистенциална криза, съчетани с атаките над домове и джамии, принудиха беззащитните хора да бягат и да търсят спасение чрез жалби.
Един от водачите на въстанието, Георги Бенковски, докато селата са в пламъци, прави следното разтърсващо признание, записано в самите български източници от Захари Стоянов:
„Трябва да изгорим всичко! Ако оставим къщите им цели, тези хора ще се разколебаят и ще поискат да се върнат при имотите си. Само огънят ще ги направи истински бунтовници.“
“– Трябва да се запали селото! – извика той с висок глас. – Ако оставим къщите цели, населението ще се разколебае, ще поиска да се върне назад, а нашата цел не е тази. Огънят ще ги направи истински бунтовници.”
Пак думите на Бенковски са пряко доказателство как цивилното население е било използвано като политическа стръв:
“Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека заповяда!”
Тук трябва да се зададе логичният въпрос: Какво ли е направено с турските села, които са били виждани като враг, от страна на едно разсъждение, което е способно да прояви подобна жестокост към собствения си народ и не се е поколебало да изпепели домовете на собствените си хора в името на въстанието?
3. Търмъшлият Ахмед ага, неизбежната отбрана и дипломатическото лицемерие
Този системен грабеж и убийства (включително на сина на Ахмед ага и негови близки) бяха многократно докладвани от населението чрез официални доклади до валийството във Филибе (Пловдив). Тъй като държавата не можеше да изтегли армията си от големите фронтове, цивилното население беше принудено да използва правото си на неизбежна отбрана (Мюстахфъз), за да защити живота и честта си. Известният историк Станфорд Шоу доказа с архивни документи, че това не е едностранно държавно клане, а спирала от взаимен конфликт и отбрана. Въпреки че британският премиер Бенджамин Дизраели защитаваше в парламента тезата, че докладите на журналистите са измислица, интензивното управление на общественото мнение, водено от Робърт Колеж и мисионерските кръгове, засенчи тази реалистична позиция. Някои историци (например Винфрид Баумгарт) твърдят, че събитието е подхранило антиосманските клишета в Европа и е било преувеличено за политически цели. През 2007 г. някои учени издигнаха тезата, че „клането в Батак може да е мит“, но вместо да бъде обсъдено обективно, това твърдение предизвика огромна вълна от недоволство в България.
4. Робърт Колеж: Център на мисионерството и пропагандата
Мисионерското ръководство на Робърт колеж (Джордж Уошбърн и Албърт Лонг), зад паравана на своята преподавателска дейност, изгражда центъра за информация, пропаганда и управление на възприятията на въстанието. Стратегическото отваряне на квотите в колежа за съответните етнически групи преди всяко въстание не е случайно съвпадение. Когато честните учени от онова време се опитват да съставят безпристрастни доклади въз основа на проучванията си на терен, заявявайки, че „костите са стари“, те биват обвинявани от колегите си в „предателство към братята по вяра“ и принуждавани да мълчат. На тяхно место биват лансирани едностранчивите и манипулирани доклади на фигури с войнстващ дух като американския консул Юджийн Скайлър и Джанюариъс Макгахан. Дотолкова, че кореспондентът на London Daily News Едуин Пиърс, без нито веднъж да стъпи в региона, създава фалшиво световно обществено мнение чрез чути-недочути писма, написани изцяло в стаите на мисионерите от Робърт Колеж. Мисионерските доклади, едностранчивите заглавия в европейската преса и тези инсценировки отразяват изцяло интересите на политиката, а не истината на историята...
5. Инсценировката с костите и културното несъответствие
Пълната липса на каквато и да е органична материя по костите, изложени на площада на снимките, направени уж няколко месеца след събитията, е медицински невъзможна. Биологично е невъзможно човешкото тяло да се превърне в „стерилен“ скелет за толкова кратко време. Че тези кости са били изровени от околните гробища, е потвърдено и от инспектора Едиб Ефенди. Нещо повече, в балканската култура и двете страни уважават мъртвите си и ги погребват незабавно. Купчините кости на площада не са документ за обективна трагедия, а изцяло за сценичен дизайн.
6. Фалшифициране на данни и самопризнанието на цифрите
Скайлър съобщи за 15 хиляди убити в село Батак с общо население от около 5 хиляди души – явна фикция и плод на въображението. Картината на художника Антони Пьотровски от 1892 г. също подхранва тази пропаганда. Фактът, че в официалните регистри от 1877 г. в Батак все още се събират данъци, а преброяването от 1881 г. документира хиляди живи жители, напълно опровергава тезата за „пълно унищожение“. Рационалните изследвания и османските архивни документи доказват, че загубите в Батак са далеч под твърденията. А масовото изтребление на мюсюлмани е в в околните мюсюлмански села, опожарени от комитите в първите дни на въстанието, и последвалото по време на руската окупация в Харманли и Стара Загора. Извършено е такова фалшифициране на данни, че стотици българи, първоначално обявени за мъртви, в действителност са се крили в планините и след утихването на събитията са се завърнали по селата си. Това принуждава британския външен министър лорд Дерби да отбележи иронично в дневника си: „Изглежда, че мъртвите българи се връщат към живот всеки ден.“ Причината средният брой на членовете на семействата по онова време да остава нисък е детската смъртност – горчива реалност на епохата, поразяваща без оглед на раса и религия. Британските „Сини книги“ (Blue Books) и османските данъчни регистри са най-тихите свидетели на тази математическа реалност.
7. Признанието в поезията на Иван Вазов и реалността на взаимния конфликт
Най-значимата фигура в българската литература, Иван Вазов, в стихотворението си от 1881 г. признава една историческа истина със следните редове:
"...Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха..."
Тези стихове са директно самопризнание за системните отмъстителни кланета над мюсюлманското население след 1878 г.
8. Оковите върху колективната памет: Откраднатата психология на едно поколение
Въпросът, който трябва да зададем днес, е: Защо скрихте от нас фактите преди и след Батак? Защо разбихте психиката на едно цяло поколение още във втори клас с лъжата „Вашите деди са изклали нашите деди“, която няма никакъв педагогически и исторически фундамент? Да влееш това чувство за вина в душата на едно дете е системно социално инженерство на травмата. Докато дори някои български историци признават, че този „Мит за Батак“ е измислица, съзнателното използване на тази туркофобия от всеки режим за изграждане на национална идентичност трябва най-накрая да спре.
9. Джъстин Маккарти: Столетието на голямото изтребление (1821-1922)
Според документите на Джъстин Маккарти, през този век на Балканите са избити над 5 милиона мюсюлмани, а още толкова са загинали по пътищата на изгнанието или са били прогонени. Както подчертава и историкът Миша Глени, този процес не е просто едностранна „освободителна война“, а голяма операция за етническо прочистване, целяща заличаването на мюсюлманите от историята на региона.
10. „Лицемерие“ (Hypocrisy) и Заключение
Продължаващото едностранчиво изтъкване на тези страдания днес, чрез политически решения е най-съществената проява на понятието „лицемерие“ (двойни стандарти) в международната литература. Подобно на тактиката на „gaslighting“ (изкривяване на историческата истина, карайки отсрещната страна да се усъмни в себе си) в психологията, историческото право и кръвта на милиони избити хора се опитват да бъдат скрити в сянката на манипулирани твърдения. Да пренебрегваш зверството в Белене в собствената си близка история и да произвеждаш омраза чрез измислен исторически наратив е етичен фалит.
След като стигнахме до финала на този текст, мога да заявя, че решението на община Бургас за 17 май е погрешна стъпка в българското изграждане на нация; защото мога да изградя справедлива контрапамет чрез „забравените убити мюсюлмани“. В политологичната литература това се нарича „competitive victimhood“ (конкуренция в страданието) – състезание между двете страни за това „кой е по-голяма жертва“. Моята цел в този текст, опирайки се на демографския метод на Маккарти и историческото признание на Вазов, е да сложа край на това състезание. Историческа отговорност е да се даде глас на онези, които Джъстин Маккарти нарича „мълчаливите мъртви“.
Войните на паметта обикновено не носят мир, а създават нови фронтове. Когато казвам, че „мирът е възможен само чрез признаване на правата на загиналите в Харманли“, аз не действам с реваншистки чувства, а отправям призив за взаимен, споделен и справедлив траур. Истински мир и братство не се градят чрез вменяване на фалшиво чувство за вина в душите на децата, а чрез честното признаване на кръвта и сълзите, пролети и от двете страни.
С прочутата фраза, отекваща в многовековната дълбока мъдрост на Балканите: „Ако съседът ти е турчин, значи си късметлия", ние искаме да гледаме към едно честно бъдеще и да можем да кажем: „Ако съседът ми е българин, значи и аз съм късметлия.“ Но истински мир е възможен само тогава, когато се признае правото и болката на стотиците хиляди мюсюлмански чеда, безименно лежащи в Харманли, Стара Загора и по пътищата на изгнанието, в рамките на една обща памет със същата искреност.
