Има ли почва политическият плурализъм сред мюсюлманите в България?

Джемал Осман

Общи цели, различни интереси. Какво ни обединява и какво ни различава?

Всяка религиозна или етническа група се обединява около общи принципи и характеристики, чрез които става възможно нейното разпознаване. Тези общи принципи представляват необходимото условие за дефинирането на дадена група. Те включват език, нрави, традиции, фолклор, вяра, религиозни практики, а в някои случаи и политическо и идеологическо обединение.

Отвъд тези обединяващи елементи обаче съществуват и редица разграничителни белези вътре в самата група. Това е неизбежно, тъй като всяка общност се състои от отделни индивиди, които притежават различни нива и измерения на идентичността. Човешката идентичност не е еднопластова и статична категория, а сложна и динамична съвкупност от характеристики, чрез които индивидът се самоопределя и бива разпознаван в социума.

Тя се конструира в рамките на различни, взаимно преплитащи се кръгове на принадлежност — локално-географска, семейно-родова, етническа, религиозна, професионална, социална, национална, политическа и идеологическа. Тези кръгове не функционират в изолация или строга йерархия, а в контекстуално и исторически обусловено динамично взаимодействие. За обозначаването на тази многопластовост е уместно да се използва понятието „кръгове на идентичността'. В различни социални и политически ситуации определени кръгове на идентичността могат да придобият водещо значение, без това да предполага отричане или елиминиране на останалите.

Дори хората, които споделят обща етническа, религиозна или национална идентичност, притежават и други идентификационни измерения — свързани със социалния статус, икономическото положение, образованието и жизнената среда. Именно включването на тези допълнителни кръгове показва, че във всяка група съществуват вътрешни подгрупи, чиито интереси невинаги съвпадат.

Общите интереси на мюсюлманите в България могат да бъдат формулирани като стремеж към гарантиране на религиозните свободи, защита на гражданските права и възможност за свободно изразяване и развитие без дискриминация на основата на име, вяра или майчин език. Отвъд тези фундаментални принципи обаче интересите на различните групи и индивиди се разминават.

Например интересите на богат мюсюлманин трудно съвпадат с тези на човек в социална уязвимост — докато първият се стреми към запазване и разширяване на своето лично богатство, вторият е фокусиран върху базовото оцеляване и изхранване на семейството си и не го интересува дали строителната фирма на депутат от ДПС или АПС ще оцелее. Сходни различия се наблюдават и по линия на образованието — индивиди с по-висока образованост могат да имат интерес към културна политика и академична дейност, докато за други тези въпроси остават периферни.

Оттук следва, че е естествено във всяка една група да съществува разнообразие от политически възгледи. Както християните и евреите в България не представляват политически хомогенна общност, така и мюсюлманите, притежавайки различни интереси, формират различни политически ориентации. Сред тях могат да се открият както привърженици на лява политика, с акцент върху социални мерки и по-силна държавна намеса в икономиката, така и носители на десни възгледи, подкрепящи свободния пазар и ограничената роля на държавата. Наред с това съществуват както либерални, така и консервативни и традиционалистки позиции.

Следователно редуцирането на една толкова многопластова общност до единен политически субект изглежда проблематично. В този контекст възниква въпросът: съществува ли действителна почва за политически плурализъм сред мюсюлманите в България?

Исторически контекст: от еднопартиен режим към демокрация

Еднополюсният политически модел в България се налага по време на комунистическия режим, при който политическият плурализъм е ликвидиран. Това намира ясен израз в чл. 1, ал. 2 от Конституцията на Народна република България от 1971 г. (обн. ДВ, бр. 39/1971 г.), който гласи: Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия.

След политическите промени от 10 ноември 1989 г. в страната се възстановява демократичният режим и принципът на политическия плурализъм. В рамките на този нов плуралистичен модел обаче се наблюдава една особеност, която дълго време се възприема като почти естествена — ограниченото проявление на политически плурализъм сред мюсюлманската общност.

Раждането на Движение за права и свободи и неговата роля. 'Етническа партия' или политически посредник?

На 4 януари 1990 г. във Варна е основано „Движение за права и свободи на турците и мюсюлманите' от д-р Ахмед Доган (тогава млад и амбизциозен доктор по философия, завършил Философски факултет на СУ 'Св. Климент Охридски', защитил дисертация в БАН, с научни интереси към онтологията) и малка група активисти. Впоследствие, с оглед да не противоречи на чл. 11, ал. 4 от бъдещата Конституция на Република България, който забранява създаването на политически партии на етническа или верска основа, от наименованието е премахнато уточнението „на турците и мюсюлманите' и остава „Движение за права и свободи'. Първата национална конференция на партията се провежда на 26 март 1990 г. в София, на която за председател отново е избран Ахмед Доган.

Още от самото създаване на партията в българското общество възникват дебати относно нейния характер и евентуалната ѝ противоконституционност. Съществен проблем в този дебат е трудността на ясното дефиниране на понятието „етническа партия'. Ако дефинираме етническа партия като политически субект, в чието ръководство и структури участват представители само на един етнос, то тогава би следвало почти всички партии след 1990 г. да бъдат определени като етнически, с изключение на ДПС.

В уставите на ДПС са заложени универсални принципи, които не могат нито юридически, нито през други херменевтични способи и механизми да се редуцират до конкретен етнос или религия. Освен това, както в парламентарната група, така и в ръководството и структурите на партията и младежката му организация, етническият и религиозният състав винаги са били разнообразни (за разлика от други партии). Това е една от причините за трудността за доказване на твърдението, че ДПС е етническа партия.

Макар и спекулативно, трудно е да се игнорира и ролята на държавата в процеса на създаването и утвърждаването на ДПС. Без съгласието на държавата и службите за сигурност съществуването на такава партия би било невъзможно. Ако държавата искаше да ликвидира ДПС, тя би могла да го направи още в неговия генезис чрез наличните правни механизми и процедури.

Балансът в началото на прехода

Преходът от 80-те към 90-те години е много деликатен и се състои както от вътрешни икономически, политически и социални кризи, така и от сложна външнополитическа и геополоитическа обстановка. От една страна мюсюлманите в България все още не са преодолели травмата от асимилационната политика на социалистическия режим и търсят всеобщо обединение в името на оцелаването, а от друга страна самата държава не е спокойна от етническите конфликти, които започват да се появяват мащабно в Югославия. Не трябва да се забравя и това, че тогава още България не е член на НАТО, докато Турция е. Може би това е консенсусното решение на българската държава с цел да предотврати по-големи кризи и да има начин за потушаване на наличните и потенциалните напрежения. ДПС е продукт на конкретните исторически условия на своето време, както и неговият първи председател Ахмед Доган е продукт на същите условия.

Ахмед Доган още в VII Велико народно събрание, в речта си в парламента от юли 1990 г., прави строго понятийно разграничение между етнос и нация, както и заявява, че ДПС не е пета колона. Преведено това означава, че ДПС е механизъм за спиране на чуждо влияние, а под чуждо влияние се разбира Република Турция.

Напълно естествено е хората да се обединяват в ситуации, в които тяхната екзистенция е застрашена. Също толкова естествено е и държавата в подобни кризисни моменти да търси балансирани решения за преодоляване на напреженията. Въпросът обаче е какво се случва, когато подобна заплаха сякаш вече не съществува? Каква е ролята на гражданите, на самата общност, на обществото като цяло и на държавата в условия на относителна вътрешна стабилност?

Има ли стратегия българският политически елит?

Към 2026 г. България е член на Европейския съюз, НАТО и ООН. Страната е подписала и ратифицирала редица международни договори, които имат ключово значение за гарантирането на етническия мир и защитата на правата на различните етноси и религии. Тези правни и институционални рамки създават формални гаранции за равноправие и предпазване от дискриминация.

Разбира се, нормативната уредба сама по себе си не е достатъчна. Ако една държава има волята и намерението да дискриминира определени групи или да създава напрежение, нито един закон или международен договор не може напълно да предотврати това. В този смисъл трябва да съществуват и други, не по-малко важни механизми за защита — преди всичко активното гражданско общество. Именно чрез участието на гражданите, включително и на самите мюсюлмани, в обществения и политическия живот се създават реални предпоставки за устойчиво гарантиране на правата и за развитие на автентичен политически плурализъм и демокрация. Стига всичко това да се прави наистина искрено и с добри намерения.

Днес наблюдаваме, че геополитическата обстановка остава нестабилна. В региони с почти непосредствена близост до България се водят сериозни войни, което неизбежно оказва влияние върху националната сигурност на държавата. А Западните балкани е буре с барут. Подобна среда поражда повишена чувствителност към въпроси, свързани с етническите и религиозните общности, както и с тяхната политическа мобилизация.

Дали днес българската държава и българският политически елит разполагат с ясен план за действие и последователна политика за реагиране в условията на подобна напрегната международна обстановка? Става въпрос не само за външнополитическа ориентация, но и за вътрешнополитическа устойчивост — включително за начина, по който се управляват отношенията между различните етнически и религиозни общности. Липсата на дългосрочна визия или последователна стратегия не е нещо рационално, нито реалистично. Ако политическият елит възприема съществуващия модел като гаранция за стабилност, той може да бъде склонен да го запази, дори и това да означава ограничаване на вътрешния плурализъм. От друга страна, липсата на активна политика, ефективни методи и механизми за насърчаване на по-широко политическо участие може да доведе до задълбочаване на представителния дефицит.

Така въпросът за политическия плурализъм сред мюсюлманите в България се оказва тясно свързан не само с вътрешната динамика на самата общност, но и с капацитета на политическия елит да формулира и прилага политика, която насърчават демократичното участие, без да компрометират обществената стабилност. В този смисъл проблемът не е единствено в наличието или отсъствието на плурализъм, а и в политическата воля той да бъде развиван като ценност и практика.

Плурализъм през периода на монархията. Участието на мюсюлманите в политическия живот.

Нека погледнем какво е било в миналото. Да се върнем към период, в който в България има политически плурализъм, но няма единен субект, който да има монопол над мюсюлманите. Става въпрос за периода на монархията.

В този период (1879-1946) в България съществува многопартийна система и различни политически сили се борят за влияние. Мюсюлманите не са обединени около една партия, а участват в политическия живот по различни начини и подкрепят различни политически субекти - на местно и на национално ниво. Техният избор често е обусловен не само от религиозната им принадлежност, а и от социални, икономически и регионални фактори.

Нека разгледаме няколко конкретни случаи. Например да се върнем към 1902 г. — XII Обикновено народно събрание, да видим стенограмите от второ заседание от 24 април 1902 г., с председател Драган Цанков. Общият брой на народните представители по списък е 178, като от тях 11 са мюсюлмани от различни етноси - турци, помаци и татари, членуващи в различни политически партии. Мюсюлманското участие в парламента представлява около 6.2% от общия състав на парламента. Като трябва да се отбележи, че през 1902 г. все още днешните южни територии на България, като Западните родопи и Кърджали, не са част от България, а са територии на Османската империя, следователно няма народни представители от там.

В рамките на XII ОНС се наблюдава активно участие на мюсюлмански народни представители в различни парламентарни комисии. Мустафа Доспатски става член на комисията към Министерството на правосъдието, като следва да се отбележи, че той има завършено юридическо образование в Софийски университет. Мехмед Гирай Месудов (наследник на кримската династия на Гираите) става член на комисията към Министерството на вътрешните работи, а Хаджи Неджиб бей — на комисията към Министерството на просвещението.

Осман Кечели и Мустафа Хюсеинов са включени в комисията към Министерството на външните работи, докато Юмер Юсуфов става член на комисията към Военното министерство. В комисията към Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията участват Мустафа Хюсеинов и Халид бей Мустафа Бейов. В комисията към Министерството на търговията и земеделието участва Осман бей Сали Бейов.

Финансовата комисия включва Хафъз бей Мустафа Бейов, а бюджетната комисия — Исмаил Арнаудов (в състава на която участва и Петко Каравелов). В т.нар. прошетарна комисия (комисия по жалбите и петициите в парламента) участва Искендер бей Махмудов, а в проверочната комисия — Етем ефенди Хасанов и Тосун бей Ферадов. Освен това Мустафа Доспатски е избран за един от секретарите на Народното събрание в рамките на същото заседание.

Стенограмине на Народното събрание показват, че народните представители мюсюлмани не заемат пасивна позиция, а активно участват в парламентарния живот. Те са включени в различни постоянни комисии, където допринасят към работата на законодателната институция и вземат участие в обсъжданията по важни въпроси по време на парламентарните заседания.

Любопитен детайл е начинът, по който тези депутати се изказват от парламентарната трибуна. Мнозина от тях предварително се извиняват, ако допуснат грешка в изказа си, тъй като за повечето българският език не е майчин. Това свидетелства както за тяхното уважение към институцията, така и за стремежа им да бъдат пълноценна част от политическия процес.

Още по-впечатляващо е поведението на председателя на Народното събрание Драган Цанков, който в определени случаи си позволява закачливо да говори на турски език, без това да предизвиква напрежение или противоречия в залата. Тази езикова и културна гъвкавост и прагматичност разкрива една особена атмосфера, която днес е немислима.

Интересен обратен пример е XVI ОНС (19 декември 1913 – 31 декември 1913). Този парламент се отличава със своя изключително кратък мандат и ограничена представителност. В рамките на наличните данни се установява участието само на един народен представител мюсюлманин – Хафъз Съдкъ Мехмедов.

Това рязко намаляване на мюсюлманското представителство контрастира с предходни и последващи парламенти, в които делът им обикновено варира между 5 и 7%. Съществен фактор за тази промяна е политическото и общественото напрежение, настъпило след Балканските войни (1912–1913). В този контекст свиването на мюсюлманското парламентарно представителство може да се разглежда като пряк резултат от настъпилите геополитически сътресения, които са рефлетирали върху вътрешната политика. XVI ОНС представлява по-скоро изключение в тенденцията на относително стабилно мюсюлманско присъствие в българския парламент. Това отразява един кризисен момент в българската история.

XVII ОНС (20 март 1914 – 15 април 1919) представлява също важен детайл в развитието на политическото представителство на мюсюлманското население в България. Това е едно ключово народно събрание, което е заседавало по време на Първата световна война, когато България участва във войната заедно с Османската империя, Германия и Австро Унгария и редица мюсюлмани от България участват в защитата на отечеството и дават живота си за България.

В състава на XVII ОНС участват 15 мюсюлмански народни представители от общо 226 депутати, което представлява 6,6 % от парламента. Интересен детайл е, че в това народно събрание са включени и народни представители от Беломорска тракия (Гюмюрджинско), които в края на войната ще създадат ненужно напрежение, което може да се обясни с това, че елитът на тази географска местност не е бил интегриран достатъчно, в сравнение с елита на мюсюлманите, които отдавна живеят в пределите на България. Етхем Рухи (Балкан) ще избере съвсем друг път за разлика да речем от Шефик бей (от Стара Загора), който ще демонстрира лоялност към България на международно ниво, като част от делегацията в Парижката мирна конференция от 1919 г.

Мюсюлманските депутати в това народно събрание са следните личности: Мехмед Джелал Абидин, Салим Ахмедов, Тевфик Хаджи Ахмедов, Юсуф Хаджи Ибраимов, Мехмед Кемал бей, Хафъз Сали Мехмедов, Хафъз Съдкъ Мехмедов, Мехмед Паша, Етхем Рухи, Сабри Бей Салимов, Исмаил Хаккъ Бей, Хашим Бей, Талят Мехмед Хаджи Хюсеинов, Хюсни Хюсеинов и Махмуд Бей Хаджи Шюкриев.

В XVII ОНС в състава на различни парламентарни комисии участват мюсюлмански представители. Хафъз Съдкъ Мехмедов е член на комисията към Министерството на вътрешните работи, Етхем Рухи – към Министерството на външните работи, а Талят Токалиев – към Министерството на финансите. Тефик ефенди участва в комисията по търговията, промишлеността и труда. Кемал бей е член както на комисията към Министерството на правосъдието, така и на тази към Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, а Джелал бей – на комисията по земеделието и държавните имоти. Това показва присъствието на мюсюлмански депутати в различни ресорни комисии на парламента.

След Първата световна война един друг мюсюлманин ще изиграе много важна роля в защитата на българския национален интерес на международно ниво и ще докаже лоялността си към България. Става въпрос за Шефик бей от Стара Загора, който получава медицинско образование във Франция и става лекар.

През 1919 г. той става член на българската делегация, която участва в Парижката мирна конференция. В състава на делегацията са включени и други интересни имена, сред които д-р Йешуа Калев, като представител на евреите, д-р Димитър Фурнаджиев, като представител на протестантите, както и известният философ Димитър Михалчев.

Както Йешуа Калев изготвя меморандум за положението на евреите в България, така и Шефик бей готви специален меморандум за положението на мюсюлманите в България и на Балканите като цяло.

По този начин Шефик бей не само защитава интересите на мюсюлманската общност, но и действа в рамките на общата българска национална кауза. Неговото участие в делегацията и изготвянето на меморандум показват, че лоялността към българската държава не изключва принадлежността към различна етно-религиозна общност. Напротив, в този случай тя се проявява именно чрез активното включване в защитата на националните интереси в един от най-критичните моменти за страната след Първата световна война.

Изборите от 2009.

Нека погледнем и на близкото минало - изборите за 41-вото народно събрание (2009 г.), където ДПС получи рекордните 610 521 гласа (това е исторически апогей на този политически субект по отношение на брой получени гласове). ДПС успява да печели 38 депутатски места. Мюсюлманските народни представители в ДПС тогава са 28 от общо 38. Като има и един мюсюлманин в ГЕРБ - Вежди Рашидов, но след като става министър на културата в първото правителство на Бойко Борисов, ГЕРБ остава без народен представител мюсюлманин. Така общия брой на народните преставители мюсюлмани е 28, което представлява около 11.7% от общия състав на парламента.

Тези данни показват, че за разлика от началото на XX век, когато мюсюлманските представители са по-разпръснати, то в края на XX век и началото на XXI век тяхното участие е значително по-концентрирано в рамките на една политическа партия. Това поставя въпроса не толкова за количеството на представителството, колкото за неговото качество, ефективността му и степента на политически плурализъм сред мюсюлманите. Следователно, възможност за политически плурализъм сред мюсюлманите в България има и тя произтича от факта, че самата общност не е еднородна, както и от това, че вече има подобен исторически опит. Хората имат различни интереси, образование, социално положение и възгледи, което естествено води до разнообразие от политически позиции.

Политическите партии със затворени структури - проблем пред плурализма.

Проблемът обаче не е дали този плурализъм е възможен, а дали в действителност се случва. Както би казал Аристотел, има разлика между възможност и действителност (dynamis и energeia). Това зависи не само от активността на самите граждани, но и в много голяма степен от поведението на политическите партии. Ако партиите на практика не отварят своите структури, плурализмът остава ограничен.

Затова ключова роля имат именно волята и усилието на различните партии да включват мюсюлмани не формално, а реално — в местните и националните партийни структури, в младежките организации, в ръководствата, в кандидатските листи и впоследствие в парламентарните групи. Без такова целенасочено включване трудно може да се създаде усещане за представителство и доверие извън вече утвърдени монополни модели.

С други думи, въпросът не е само „ще участват ли мюсюлманите по-активно', а и „ще им бъде ли дадена реална възможност да участват пълноценно'. Истински плурализъм може да се развие тогава, когато има едновременно търсене от страна на гражданите и отваряне от страна на партиите. Само при такъв двустранен процес на доверие политическият плурализъм може да се превърне от потенциал в действителност.

Георги Йорданов, който беше номиниран от служебния кабинет на ГЕРБ и неговия културен министър за получаване на орден "Стара Планина".

„Държавата ни има интерес да изтече малко кръв. Това, което е нечисто, трябва да изтече. Има хора, които са на нашата позиция. Като се опрем на тези хора, като си отидат най-фанатизираните, нещата постепенно ще се успокоят.“

Георги Йорданов, 1989 г. Турците са "нечиста кръв"!

Това казва родното ни гьобелсче. Сравнението с Гьобелс не е случайно. Както е известно последният завежда пропагандата на Третия райх.

С това се занимава и Георги Йорданов. „Пропаганда и агитация“ е името на отдел в тогавашната БКП и в Димитровския комунистически младежки съюз (комсомола). В 45-годишния период на тоталитарната държава изкуството и културата се смятат за част от „пропагандата и агитацията“, а произведенията, които се разминават с партийната идеология са порицавани, критикувани, отстранявани от пазара или забранявани.

Формално той е министър на културата само от лятото на 1987 до ноември 1989 г., но преди това от 1982 г. оглавява Комитета за култура (с ранг на министерство). От 1986 г. е начело и на Съвета за духовно развитие – друга структура на властта, която контролира дейците на културата." (тук и по-долу ползвам текст на Татяна Ваксберг от "Свободна Европа", на Николай Цеков от "Дойче веле" и публикации от сайта "Държавна сигурност_ком" , линкове в коментар).

Документите, съхранявани в Архивите на БКП и Държавна сигурност потвърждават дейното участие на Георги Йорданов в изселването на българските турци.

Другата престъпна дейност, в която взима дейно участие Г.Й е репресирането на културни дейци. Свързани и несвързани с дисидентските движения. С негово участие са забранени например книгата „Лице“ на Блага Димитрова, филмът „Една жена на 33“ на Христо Христов, спектакълът „Любовни булеварди“ по текст на Стефан Цанев. Репресирани и съдени са Едвин Сугарев и Владимир Левчев като списватели на самиздатските "Глас" и "Мост". И това е малка част от свършеното от него и с негово одобрение.

Като пълноправен член на ЦК на БКП Георги Йорданов е един от тези, които са подписали предложения документ за поредното присъединяване на България към СССР от 1973 г. Документ, който е бил толкова скандален, че дори секретарките и шофьорите на комунистическите бонзи са били принудени да подпишат декларации за неразгласяване на дочутото. В него става дума за такова "сближаване" на България със СССР, че те да бъдат "с единна кръвоносна система". За тази цел "владеенето на руски език става вече задължително за гражданите на НРБ. Превъзпитанието им трябва да протича в „дух на любов и преданост към СССР и в синовна признателност и вярност към съветския народ“. "Партийната пропаганда и агитация и средствага за масова информация трябва да създават у всеки трудещ се дълбоко вътрешно убеждение, че единственият верен път за отстояване на националните ни интереси, за изграждане на материално-техническата база на социалистическото, а по-късно и на комунистическото общество, е пътят на най-тясно сближаване и интегрирано със СССР. Посочените изисквания не могат да се осъществят без осигуряването на изобилие от информация за Съветския съюз. Партийната пропаганда и агитация, средствата за часова информация, обществените организации, училището, висшите учебни заведения и научните институти, книгоиздаването, културните учреждения трябва да подобрят своята работа по разпространяването и пропагандирането на съветския опит в материалния и духовния живот: още по-системно да осветляват и пропагандират постиженията на Съветския съюз в изграждането на комунистическото общество и челната рола на съветската наука, техника и култура: динамиката на съветското обществено-икономическо развитие; огромния икономически, политически и научен потенциал, непобедимата военна мощ и изключително ценния опит в изграждането на комунистическото общество. Средствата за масова информация и пропаганда са призвани още по-ярко и убедително да разработват темата за българо-съветските отношения. Дълг на партийните комитети и организации е да поставят в центъра на целия идейновъзпитателен фронт линията на партията за все по-тясно сближаване със СССР, като се ръководят от изискванията, които постави Програмата, приета от Десетия конгрес на БКП - любовта и доверието към Съветския съюз да станат една от най-съществените черти, характеризиращи личността на българина." "Любовта и доверието към Съветския съюз да станат една от най-съществените черти, характеризиращи личността на българина"!

Това е документ в подписването на който участва Георги Йорданов! Тъй че моля, не ми обяснявайте колко фин човек е той; как не пропускал спектакъл и концерт. Сигурна съм, че и Гьобелс е бил информиран почитател на изкуствата. Всъщност знам това. Дори е писал драми. И тези драми НИКОГА няма да се играят. Това е историческа справедливост. Справедливо е името му да остане като знак за престъпление срещу човечеството. Като знак за престъпление срещу човечеството - или поне срещу българския народ трябва да остане и името на Георги Йорданов, както и тези на всички негови червени авери, които със старание предадоха държавата си в ръцете на най-кървавата и продължителна тирания на ХХ в.

Сърцето ми се сви. Това беше моята младост. Никъде не ни пускаха. Да отиде българин по онова време в Турция беше немислимо. Така се случи, че за първи път посетих Турция през 1990 г., тоест преди около 30 години.

Абсолютно нищо не знаех за Турция. Всичко, което бях чувал за тази страна, беше плод на пропаганда, измислици, лъжи. Бяха ми казали, че в Истанбул ограбвали граждани насред улица и посред бял ден. Аз имах някакви нещастни 100 долара и ги стисках в ръка все едно държа атомна бомба.

От страна на България границата беше тъмна. Минавахме покрай кльонове, бодлива тел, вишки и всякакви военни съоръжения. Нямаше жива душа. Пиле не прехвърчаше. Стисках и една чанта с документи - формуляри за влизане и излизане, митнически декларации, банкови декларации, паспорт с печати, визи.

Бях готов във всеки момент да бъда претърсен, да доказвам произход на пари, или къде работя, или кой съм, или защо пътувам - да показвам покани, документи.

Минахме границата тъмна и черна и попаднах в турската страна. Осветено като в ден. Прожектори и светлина навсякъде, коли, магазини отворени посред нощ. Отрупано със стока, уиски, шоколади, каквито тогава имаше само в Кореком.

Пред всеки магазин млад мъж кани посетителите. Аз мислех, че ни викат на проверка на документите. В първия магазин влезнах и казах кой съм, за къде пътувам, кой ме е поканил, откъде съм взел визата, колко пари имам... Хората ме гледаха и недоумяваха какво става.

Когато излезнах навън се разплаках. Плачех и не можех да сдържа сълзите си. Това бяха едни от най-горчивите сълзи, които съм плакал. Сълзите по моята завардена младост. И започнах да си мечтая, как на сънъра с Турция ще има посадени малини и всеки ще си бере малинки.

Цвѣтанъ Спасовъ

Виждам ги почти всеки ден в Париж - тях, турчетата на България. Мълчаливи, кротки, добри - макар никога да не съм живял в край с преобладаващо от тях население, аз ги познавам веднага. И то преди всичко по добротата, която е стаена в цялото им тяло! И най-вече в очите. В тези очи, в който откривам често и притеснение, и някакъв страх да не би някой да ги нарани...

Започнах да ги опознавам от дете, когато татко за кратко време бе в тогавашните трудови войски и като началник на стрителен склад отговаряше за строителството на Международния път Мичурин - Турция. Тогава много пъти обикалях с него из страната, спали сме все по поделенията, при войниците. А знайно е за по-възрастните, че в този род войски бяха предимно турчета, подготвяха ги за строители, те построиха оная България, жилищни блокове, които приютиха мигриращите от провинцията. Работеха безплатно. Работата съвестно, радваха се, че хем ще отбият службата, хем занаят ще овладеят. Още тогава ме порази мекотата у тези млади мъже. Всъщност тогава те са били момчета, почти деца...

И сега ги виждам в Париж. Пак строители. Но вече с нормални заплати. А за тях, свикнали да работят за трохи у нас, тези заплати от по няколко хиляди евро направо са благодат...Работят момчетата, строят Париж и региона, тук има много работа за тях, тук те се чувстват в собствени води, уважавани са, защото всеки от нашите е майстор и умее не само едно да върши, а май всичко в строителството. А франсетата пък умеят да уважават работливите и кадърните.

Мехмед... Още като го видях и викам на жена ми - това е наше момче! И така и излезе. Мехмед работи по строежа на метрото в Голям Париж. - Всичко работя - казва ми той и се смее, добра е усмивката му, чиста - и кофраж, и електричество, и мазач, и всичко... - разперва ръце, очите му сияят... Заведох внуците на строежа, запознах ги с Мехмед, после децата ми казват - много добър е този чичко, дядо, само каква блага усмихва има...

Шефът на Мехмед, мосю Себастиян, е доволен - Мехмед е много добър работник,, изпълнява всичко, упорит е, ето, от седмица е с ударени ребра, трудно диша, лекарят му дава болнични, но той не иска, работи за трима... Мехмед... Вадя телефона, показвам му снимка да види юноши от неговия етнос как са наградени от президента заради подвига и смелостта им да спасят възрастни хора от големия пожар в старчески дом тези дни. Мехмед гледа, очите му се навлажняват - браво, момчета, казва, после пак се усмихва - и аз също бих спасявал, това си е нещо редно, така ме е учил татко, виждам ли човек в беда и се хвърлям ...

Октай Шабан, Мерт Гюргелиев, Фуркан Фикретов, Селим Селимов.. Героите на с.Рояк, героите на България. Мехмед ги поздравява от Париж! Рамадан Аталай. Той бе единственият български депутат, който в първия ден на работата на новото ни Народно събрание отвори мъжкото си бащинско сърце и в момент на емоционален срив у едно момче нов депутат го подкрепи. Неопитният депутат, който за първи път се качваше през живота си на парламентарната трибуна за изказване, се стъписа и сащиса от развилнелите се изкривени физиономии на едни невъзпитани и с елементарно човешко поведение същества. Момчето заекна, веднъж, два пъти, опита се да продължи, отправи объркан и умоляващ поглед към залата, но къде ти милост у тези настървени и арогантни люде, особено на първия ред, начело с една фучаща жена, сигурно майка ...

Дюдюкания, ехидни, унищожителни погледи, пълни с омраза и присмех срещу едно дете на Надеждата... Другата част на залата мълчеше. И съпартийците на младия депутат мълчаха. И тогава стана Бащата. Единственият депутат, които прояви сърце... И думите му сториха чудо. Лошата зала притихна, избухна в аплодисменти. Лошата енергия стана... добра. Хвала, г-н Аталай! Един жест, които извиси тъжния български парламентаризъм и показа, че може да има промяна в него. Гледах очите на момчето депутат. Доскоро объркани, сега те вече бяха озарени. И то пак тръгна към трибуната. И този път постави на място тези, които му се подиграваха, начело с оная жена...

Севил Черкез - не я познавам, но тя бе една от първите, които подкрепиха тъгата на мои читатели пенсионери, които публично ми писаха, че искат да имат моята нова книга, но нямат възможност. И Севил бе първа! Веднага купи и изпрати на възрастна учителка книга! И примерът й бе последван от други мои читатели. Мехмед... Севил Черкез... Рамадан Аталай... Октай Шабан, Мерт Гюргелиев, Фуркан Фикретов, Селим Селимов...

Списъкът на Добрината е безкраен. И светът е един! Един общ и добър свят за всички хора! Когато запитах преди време един африканец каква религия изповядва, той ме погледна право в очите и така ме "зашлеви" с думите си, че ще го помня за цял живот: И повече никога не задавам този въпрос. - Мосю, всички идваме от земята и всички отиваме пак там.Човешката религия е една - тя е религията на Добротата. Дами и господа, да посрещнем Празниците на Добротата! И да кажем светла дума за добрите хора, които оцветяват нашия живот и го правят мъничко поне по-нежен. Вижте лицата им на снимките! Мехмед със семейството си, той тръпне, защото тръгва след няколко дни за България, при тях, децата и съпругата си, приятелите...

Момчетата от с. Рояк, Севил в Париж, а Рамадан Аталай няма нужда от снимка, всички го познаваме от парламента... Колко доброта, нали! Да е благословена!

Димо Райков

Казвам се Кемал Тинев и искам да споделя с вас нещо много неприятно, в социалните мрежи от няколко дни се разпространява видеоклип към песента „Дубай“ на изпълнителката от компания Планета пайнер Ваня.

Във въпросния видеоклип изпълнителката полугола се кърши на фона на Джамия и най-пошлото на фона от строфи от свещенния Коран и Свещените и Святи за нас имена на Аллах и на Пророка Мухаммед с.а.в.

Никой ама никой няма право да застава гол или полу гол пред тези неща. Другото адски обидно е някаква жена, коята пак полу гола се кърши в двор на Джамия. Накратко, когато видях клипа в съзнанието ми се породиха следните асоциации: Срамота! Пошлост! Грознота! Недостойно поведение! Каквото и да кажа, би било недостатъчно, за да опиша величината на тези жалки действия на екипа и компанията, участвали в създаването на клипа от една страна и бездействието на отговорните за допускане на неговото излъчване от държавни институции от друга страна.

Този клип на практика разсича като с нож толерантността спрямо зачитането и уважението към мюсюлманската религия и зачитането на нейните ценности. Последното е, ако не въплътено в съзнанието на всеки човек, то най-малкото гарантирано от редица текстове в Закона за вероизповеднията и редица регламенти, издадени от Европейския съюз.

В тази връзка намирам, че въпросният клип нарушава не само общочовешки морални норми, но и разпоредбите на редица закони. Обидно е за мен като вярващ от една страна, като гражданин на Република България от друга страна и срамно като гражданин на Европейския съюз от трета страна. Нима този клип не онагледява стръмния път, по който сме поели, път към морален упадък, погиване на толерантността и смирението, което би следвало да изпитваме към религиятa, независимо коя е тя?

Този път е страшен в много направления и само и единствено от нас като общност от различни вероизповедания зависи да променим наклона на плоскостта и да осветлим бъдещето на доброто съвместно съжителство на религиозните общности в родината ни и първата стъпка в тази посока е да не допускане подобно поругаване с олтара и ценностите на коя и да е религия, в случая мюсюлманската.

Нека заедно сложим прът в колелата на тежката машина, сееща упадък, пошлост и аморално поведение. Аз имам разбирания за демокрация, които изключват поведение, като това на което станах свидетел във въпросния видеоклип и призовавам всекиго, независимо коя вяра изповядва, да застане зад мен в борбата ми за отстояване на тези възгледи за демокрация. И ако трябва да потърся корена на толерантността назад във времето, извън законовите разпоредби, то бих се позовал на една българска народна повеля, родила се незнайно кога, но предавана сред поколенията, а именно: „Почитай вярата всеки му, било тя чужда на твойта, че тя е най-скъпа потреба и право на всеки човек!

Призовавам Ви за подкрепа, гласност и повеждане на битка за запазване и опазване на основната човешка ценност – Вярата!

Опазване принципа на толерантност между религиите и като първа стъпка в тази насока настоява клипът към песента „Дубай“ на изпълнителката Валя да бъде свален незабавно от излъчване в социалните мрежи, медиийните пространства и телевизии!

В противен случай неизменно ще последва предприемане на гарантирани от закона мерки.

Нека заедно в името на идните поколения да не допускаме подобна несправедливост и поругаване на Вярата ! Благодаря Ви!

Кемал Тинев

Борислав Скочев, авторът на най-подробното изследване за концлагерната система по време на комунизма в България е категоричен, че в част от новите учебниците по история за 10 клас информацията за лагерите по време на тоталитарното управление на БКП е подвеждаща и изопаченa.

В някои от новите учебници по история за 10 клас, които МОН предстои да одобри, се съдържат определени манипулации, изопачени внушения и неточности по отношение на фактите за лагерите по времето на комунистическия режим.

Сайтът desebg.com се обърна за коментар към един от безспорните експерти в тази област – Борислав Скочев, който посвети 10 години от живота си на изследването на комунистическата лагерна система в България, за да издаде великолепната си книга „Концлагерът Белене 1949-1987”, издадена в началото на 2018 г., която бързо се превърна в бестселър. Той е и основател на първия у нас онлайн проект (2002) за преосмислянето на комунистическото минало (decommunization.org). Desebg.com публикува интервюто с Борислав Скочев, който бе любезен да отговори на въпросите на журналиста Христо Христов, след като предварително се запозна с текстовете в отделните 5 учебника.

Г-н Скочев, вие сте безспорен експерт по историята за концлагера „Белене” с едноименната си книга. Известно ви е, че закриването на „Белене” през 1959 г. е свързано със създаването на нов лагер – този край Ловеч, наричан в документите на МВР-ДС „Трудовата група”. Вие имахте възможност да се запознаете с текстовете в новите учебници за 10 клас, които министърът на образованието и науката Красимир Вълчев спря за одобрение тази седмица. В единия от учебниците, този на изд. „Булвест 2000”, в който текстът за тази част е писана от проф. Евгения Калинова, е манипулативно посочено, че причината за откриването на лагера край Ловеч била „нарасналата престъпност”, което е изключително невярно твърдение, защото всички изследователи, които сме се докосвали до темата за лагерите знаем, че лагерът в Ловеч е създаден веднага след закриването на „Белене” и именно оттам са прехвърлени в новия лагер край Ловеч 166 лица, определени като „непоправими рецидивисти”. Какъв е вашият коментар?

– В учебника на изд. „Булвест 2000” закриването на лагера „Белене” през септември 1959 г. е представено като политическа „печалба” за Живков. Всъщност лагерът „Белене” е преместен край Ловеч със своето ръководство, надзорен и охранителен персонал и с част от лагеристите и в продължение на година, до ноември 1960 г., Ловешкият лагер продължава да е под секретното название на ТВО „Белене” под. О789-МВР. Обяснението за създаването на Ловешкия лагер с „нарасналата престъпност” („нараснала” за по-малко от месец от началото на септември 1959 г., когато са освободени част от лагеристите в „Белене”, до 30 септември 1959 г., когато Мирчо Спасов се разпорежда да се прецени кои лагеристи няма да бъдат освобождавани) е един фалшив аргумент, с който през октомври 1959 г. министърът на вътрешните работи Георги Цанков предлага Политбюро да легализира съществуването на вече функциониращия Ловешкия лагер.

В учебника няма и дума, че новият Ловешки лагер е създаден изцяло извън закона, нито че в него са изпращани и убивани като „непоправими рецидивисти” хора, които нямат криминални престъпления, като известния джазов музикант и автор на вицове за Тодор Живков Александър Николов (Сашо Сладура) или християнския подвижник Йордан Дренков, въдворен заради изграждането на параклис на Кръстова гора и на аязмо в пловдивска църква. Всекидневните убийства, побоите с тояга и пълната дехуманизация в Ловешкия лагер са наречени в учебника „жестокости”. От десетките кошмарни разкази на оцелели лагеристи за убийствата, нечовешкия труд и издевателствата е подбрано възможно най-страничното и безобидно свидетелство. От учениците е поискано да опишат условията в лагера, но въз основа на този материал те биха могли да кажат само, че лагеристите са били остригани, по къси гащета и зад телени мрежи.

Те няма да научат, че този лагер не отстъпва по нищо на най-страшните съветски и нацистки лагери, че в него нечовешките норми на каменната кариера е трябвало да бъдат изпълнявани от гладуващи хора на бегом, че няма медицинско обслужване и лагеристите са изваждали червеи от раните си от непрекъснатите побои, че на набелязаните за убиване са давани огледалца, „за да се видят за последен път”, или че Мирчо Спасов и началникът на затвора в „Белене” полк. Никола Томов обсъждат как да се прикрие от жителите на Белене ежедневното, понякога и по два пъти на ден пристигане на камиона с телата на загиналите, които са погребвани анонимно в плиткия пясък на малкия остров Предела.

Аз се връщам към използвания от историка Калинова израз „нарасналата престъпност”. Вие изследвахте и публикувахме в медиите още преди да издадете книгата си „Концлагерът Белене 1944-1987” акцията срещу т. нар. хулигани от началото на 1958 г. Тя е в резултат на решение на Политбюро на ЦК на БКП по доклад на Тодор Живков за „засилване на борбата срещу хулиганските прояви”. Може ли да опишете каква акция организира МВР-ДС след това решение и какви хора са въдворени тогава в лагера „Белене”?

– Това е акция, която трябва да респектира младото българско поколение, което е родено малко преди и по време на войната и още не се е научило да потиска своя стремеж към свобода. В края на януари и началото на февруари 1958 г. МВР провежда акция на масови арести, предимно на младежи, и в концлагера са изпратени близо 1700 души. Акцията се провежда след решението на Политбюро от 21 януари 1958 г., но очевидно то само оформя вече взето решение от Тодор Живков и ръководството на МВР, защото акцията е подготвена от МВР преди това и към 8 януари 1958 г. концлагерът вече се готви за въдворяването на 1621 политически и 345 неполитически лагеристи. Част от въдворените наистина имат криминално минало, но не и настоящи престъпления, за които да бъдат съдени. Други са деца на „бивши хора” и репресирани родители или са влезли в конфликт с местни партийни и милиционерски началници, младежи, които са танцували рокендрол, носили са тесни панталони, модни обувки, палта дъфелкот, момичетата с къси поли и коси на „конски опашки”.

Въдворените от Трето управление на ДС са художници, бивши анархисти и членове на ВМРО, хора, които имат връзки с граждани на капиталистически страни, които разказват вицове или псуват комунистите, когато се напият. Всички въдворени в тази акция са категоризирани като „криминални”. Въдворени са и 167 непълнолетни, като най-малкият лагерист е 12-годишен. На острова „хулиганските групи” са посрещани от милиционери с тояги, които ги бият жестоко през целия път – 10 километра до Втори обект, а там веднага са изпращани на непосилно тежка работа. Така че след 1956 г. комунистическият режим започва да прикрива политическата репресия, да повдига криминални обвинения на политическите си противници и наистина да смята всеки сблъсък с идеологическите и социалните норми на социализма за криминално отклонение.

Направи ли ви нещо друго впечатление в учебника на изд. „Булвест 2000” в текста на проф. Евгения Калинова, отнасящ се за лагерите при комунизма?

– В учебника на "Булвест 2000" погрешно е написано, че през септември 1949 г. в лагери са изпратени рекорден брой „политически опасни лица”. Годината 1949 действително е рекордна по брой на изпратените в концлагер, но това става не през септември, а главно в две големи акции на масови арести – едната през май преди изборите за народни съвети, а другата през юли след смъртта на Георги Димитров, когато са задържани хиляди хора, които според тоталитарната власт не са демонстрирали силна скръб или са се радвали.

В същия подраздел за сталинисткия терор в периода 1948-1953 г. почти половината е посветена на репресиите срещу авторитетни комунисти, които били „протестирали срещу съветския контрол”. В този кратък текст отсъстват репресиите над селските стопани, които в този период са най-масови заради насилствената колективизация и селяните са над 50% от преминалите през концлагера „Белене”. Насилието над селските стопани, в това число изпращането в лагер, кратко е споменато в раздела за икономическите промени в селото и града, но от раздела за сталинизма всеки би останал с впечатлението, че главният обект на политическата репресия са самите комунисти.

Авторът на текста в този учебник проф. Евгения Калинова е цитирала и един от докладите на тогавашния министър на вътрешните работи ген. Георги Цанков. С какво ви направи впечатление този цитат?

В този раздел - „Утвърждаване на тоталитарния режим в България”, действително е цитирана малка част от доклад на министъра на вътрешните работи Георги Цанков със статистическа информация за арестуваните, разследваните, осъдените и въдворените в ТВО в периода 1951-1953 г., която би внушила на всеки едва навлизащ в темата ученик, че са арестувани само шпиони и участници в конспирации. Специално е изведен цитат за репресията срещу комунисти, но отсъства тази част от доклада, която показва, че основен обект на репресията са селяните и работниците: "Стремежът на органите на Държавна сигурност да се арестуват по-малко трудещи се, още далеч не е достигнал до желаните резултати, макар че има известно подобрение - например през 1951 г. 56% от арестуваните са трудещи се - работници, бедни и средни селяни, през 1952 г. - 51,6%, а през 1953 г. - 40,6% от арестуваните." (Доклад на министъра на вътрешните работи за състоянието и дейността на органите на МВР за периода 1951-1953 г. - В: Да се запази за вечни времена. Информационен бюлетин на Комисията за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление към Генералния щаб. София, 2002.)

Какво забелязахте в текстовете за лагерите в другите учебници?

В учебника на „Домино” е написано следното: „В края на 1962 г. Живков става министър-председател. През 1962 г. закрива лагерите за принудителен труд. Така се слага край на една антихуманна практика, съсипала хиляди човешки съдби.” С това объркване на хронологичната последователност (Ловешкият лагер е закрит през април 1962 г., а Живков става министър-председател през ноември 1962 г.) е направено внушението, че Живков е извършил една хуманно дело след като е получил реалната власт, която той всъщност има от 1956 г. Не се споменава за отварянето на концлагера "Белене" през 1984 г., затова пък историята на т.нар. „възродителен процес” е представена с цитати на Тодор Живков, които го рисуват като патриот и загрижен държавник, с информация за терористичните актове през 1984-1985 г., с доклади на Държавна сигурност за вътрешното и външното положение и интерпретации на бившия офицер от ДС Бончо Асенов – и общото внушение за това тоталитарно насилие над българските турци е за оправдана реакция на държавата.

В учебника на "Анубис" (като пренебрегнем несръчното определение на лагерите като „заведения за принудителен труд”) е написано, че в лагерите хората често попадат без съд и присъда. Всъщност въдворяването е именно административна, а не съдебна репресия и в лагерите хората по правило са изпращани без съдебен процес. Ако авторите са имали предвид, че за кратък период - 1951-1953 г., в ТВО "Ножарево" и ТВО "Белене" има и затворници, това би следвало да се разясни като още една стъпка към съветския лагерен модел. Репресиите по време на сталинизма в голяма степен са приписани на Вълко Червенков, а Живков се явява като спасител. Като противник на силовите мерки, през 1962 г. той закрил лагерите за принудителен труд, с което сложил край на незаконната и нехуманна практика, съсипала живота на хиляди хора. Нито дума, че именно Живков създава зловещия Ловешки лагер извън закона, докато предишните лагери са съществували поне легално по законите на комунистическата държава.

Да, въобще първото нещо, което прави впечатление е погрешното и оттам превратно представяне, че лагерите са били закрити от Живков през 1962 г.

Въобще в тези три учебника Тодор Живков се представя със закриването на лагерите през 1962 г., но се замита под килима, че през неговото управление са открива повторно концлагерът „Белене” през 1956 г., напълно незаконно - Ловешкият лагер през 1959 г., за трети път и пак незаконно концлагерът „Белене” през 1964 г., концлагерното общежитие за жени в с. Ножарево през 1968 г. и за четвърти път „Белене” през 1984 г.

Независимо от такива масови репресивни кампании като изпращането на близо 1700 младежи в концлагера „Белене” в началото на 1958 г., последния етап на пълното отнемане на земята на българския селянин през 1956-1959 г., съпроводено с бунтове и потушаването им, насилствената смяна на имената на българите мюсюлмани през 1964 г. и 1972-1973 г. и на българските турци през 1984-1985 г. и етническата чистка на 300 000 турци през 1989 г., Живков се представя като умерен държавник, противник на репресиите.

Попаднахте ли някаква друга тенденциозност по отношение на периода 1944-1989 г. и ако „да”, каква е тя и в кои от новите учебници, предложени на МОН за одобрение?

В почти всички учебници се прокарва градската легенда, че предаването на България на подчинение на СССР е договореност между западните съюзници, когато положението на България е предопределено от съветската окупация.

Неприемливо е написаното в учебника на „Домино” за „дисидентските организации” в края на режима. Всички те били под контрола на ДС, проявите им били ограничавани или режисирани. Не се споменава за Независимото дружество за защита правата на човека на Илия Минев и за протестите на турците през май 1989 г. като резултат от борбата за човешки права на няколко антикомунистически организации. Макар ДС да има успехи в органичаването на дейността и по-късното маргинализиране на тези организации, този текст зачерква смелостта на стотици хора, изличава от историята ни една от масовите съпротиви срещу комунизма в България и подготвя добри слушатели на механджийските приказки за режисирания преход.

В учебника на „Анубис” за Живков се твърди, че води скромен живот и не дразни с лукс и претенции, а тъкмо при него се изгражда паралелният на оскъдицата на българина привилегирован и луксозен живот на висшата партийна номенклатура.

В учебника на „Булвест 2000” под рубриката „Когато фактите говорят” се твърди, че масовите убийства след 9 септември са отмъщение, което само е поощрявано от комунистите, но отсъства такъв факт като телеграмите на Димитров от Москва до Трайчо Костов в София, в които тези убийства са почти изрично определени като първи етап на „чистката” преди следващия етап - съдебните убийства на "Народния съд".

Изключение са учебниците на „Просвета” и „Рива”, там не забелязах подмолни внушения и по-явна или по-лукава реабилитация на тоталитаризма. Там всичко е назовано ясно и точно.

Христо Христов

desebg.com

Срещу мен се води преднамерена кaмпания, тенденциозно ми се създава образа на убиец на едно невинно дете. Скърбя за бебето, но не мога да допусна да бъда обвинен неоснователно. Това обяви днес на пресконференция в Кърджали лидерът на ДОСТ Лютви Местан. Повод за изявлението му стана тежката катастрофа с негово участие от преди седмица, при която загина шестмесечно бебе. Лютви Местан обяви, че иска да разсее манипулации и лъжи, които се мултиплицират около този тежък инцидент преднамерено и тенденциозно.

Неверни са твърденията на единия от родителите на пострадалото при катастрофата семейство, че съм стоял в колата си и съм отказал да помогна на пострадалите. Този човек пристигна на мястото на инцидента, след като пострадалите бяха вече откарани в болница, обясни Местан. Той е категоричен, че няма разумно обяснение, как кола, която е престроена в дясното платно по посока Кърджали, е ударена не отляво, а от дясната страна?

От ляво моята кола е абсолютно непокътната, ударен бях челно-дясно от автомобила, който идва от Кърджали по посока Маказа. Но почти всички медии избраха най-лесното - да представят катастрофата като причинена от мен. Две трети от медиите показваха стрелка за посока, че колата идва от Маказа и пътува към Кърджали, а ситуацията беше точно обратната. Така се внушава грях. Моята кола се обърна от удара на 90 градуса, а платното, в което се движеше Юсеин със семейството си, остана свободно, въпреки че моята кола е изместена почти три метра. Никоя медия не отрази, че платното на Юсеин остана свободно, и празно, това беше истината. Но експертите трябва да установят, защо Юсеин е напуснал неговата лента, като е навлязъл в моето и се е ударил в колата ми. Важно е да се изясни и с каква скорост се е движел другият участник в катастрофата. Важен е и фактът, че от неговия автомобил няма дори и сантиметър спирачен път. За мен нещата са ясни, но няма да ги коментирам и ще изчакам експертите да си свършат работата. Надявам се да не бъдат подложени на натиск, но ме изпълват съмнения, заяви Местан.

Подозренията му идвали от изявлението на говорителя на главния прокурор Румяна Арнаудова, че от 2013 година на Местан са били съставени няколко акта и фишове с глоби за превишена скорост. Информацията им била подадена от Пътна полиция.

Това е клевета за, която се носи наказателна отговорност и аз ще я потърся. От 2013 година нямам извършено нито едно нарушение на Закона за пътищата. В продължение на 4 години бях със статут на охранявано лице от НСО и дори за една секунда не съм управлявал превозно средство, това е протоколирано, не съм се качвал зад волана, за да е възможно да съм карал с превишена скорост и да съм имал нарушения.

Когато чух тази клевета, изпаднах в огромно изумление, но успешно беше създаден образът на рецидивиста Местан. Питах съпругата си, брат си, племенника си, дали когато са карали автомобила ми, не са им налагани наказания от КАТ. Но те бяха категорични, че нямат нарушения, а освен това от 2015 г. аз нямам кола. През този период, за който ме изкарват рецидивист на пътя бях председател на ДПС. Подадох молба до КАТ, с искане да ми предоставят всички фишове и актове, които уж са ми съставили.

Имам обаче предполагаемо обяснение - най-вероятно от КАТ са засекли коли на ДПС собственост и преписват нарушенията им на мен като лидер. Колите са били управлявани от моите заместници и техни шофьори. Когато се регистрират тези нарушения, те се изпращат до собственика. Възможно е да са изпратени до ДПС като собственик, защото заради тези фалшиви нарушения ми е взета отново книжката. Аз ще заведа дело за клевета, независимо коя е институцията, която манипулира обществото и ми създаде този зловещ образ. Имам призив към главния прокурор - да разпореди проверка дали нарушенията, за които ме обвинява говорителят му Румяна Арнаудова, са извършени от мен като физическо лице или от други лица, които са шофирали коли на ДПС. Искам още да се провери, кои са били шофьорите, кой е платил актовете и фишовете, настоява лидерът на ДОСТ.

Той разкри и една любопитна подробност за водача на другия автомобил. "Вижте профила на Юсеин във фейсбук, там има качени кадри, които той си е направил сам и се хвали как изпреварва на непрекъсната линя, как кара със 170 км. в час. Тези кадри ще изчезнат сигурно след часове, защото неговите адвокати ще го посъветват. Но истината е, че аз не съм отнел предимство, бях си в платното. Чувствам се невинен и заради това обжалвам всички мерки, които са ми наложени, като неоснователни. Искам непреднамереност, честност и обективност от разследващите, ще окаже пълно съдействие", декларира Местан.

На 28.03.2019 г. ДПС чрез кмета на Кърджали Хасан Азис официално от ефира на БНТ се обяви против статута на национално малцинство. С този подъл акт ДПС се нареди до крайните националисти от АТАКА, ВМРО и НФСБ и се включи в тяхната истерична атака срещу инициативата на ДОСТ за признаване на национални малцинства в България.

30 годишната заблуда за ДПС като “ДВИЖЕНИЕ за ПРАВА И СВОБОДИ” рухна окончателно и се видя, че тя отдавна се е превърнала в “ДВИЖЕНИЕ за ПАРИ И САРАИ”.

Позицията на ДПС “против” е капакът на една предателска политика срещу малцинствата, започнала още с кафето на Доган със сатрапа на турците и мюсюлманите Тодор Живков. През 1992 (на 08.11. ) Доган вместо да поиска диктаторът да бъде осъден за престъпленията му по време на двата етапа на насилствената асимилация, наречена “Възродителен процес” - 1971-73 и 1984-89 г., отиде в неговия дом, за да го успокои, че няма да се иска възмездие. Тогава Доган вече говореше от името на турците, но дали е попитал майката на Тюркян, близките на десетките убити, хилядите затворници. Питал ли е синовете, дъщерите и внуците на Нури Адалъ? Не, разбира се. Вместо това това ДПС гласува по места за издигане на паметници на възродителите-комунисти - Атанас Семерджиев и Пенчо Кубадински. Издигна крайни националисти, извършили покушение срещу Софийската джамия , за водачи на листата с кандидати за народни представители.

Маските наистина паднаха. И за най- дълбоко заблудените вече е ясна задкулисната сделка от началото на демокрацията между конунистите и Доган - съгласие за регистрация на ДПС срещу две условия:

ДПС да не иска съд за т.н. Възродителен процес;

Тази партия никога да не поставя въпроса за статут на национално малцинство.

Вече 30 години Доган и ДПС спазват тези условия - възродителите останаха ненаказани, а темата за национално малцинство е забранена. Срещу това ДПС необезспокоявано разгръща принципа “корупционни пари срещу отказ от права”, за да стигнем до днешния ден, в който ДПС е за паметници на възродителите, но е ПРОТИВ статута на национално малцинство, в това число и на над 1 млн.турци. Гнусно и подло!

Неслучайно избраха Кърджали и кърджалийския кмет за огласяване на тази долна позиция.

Само че избирателите вече не са слепи и покорни. Сега е моментът да се даде решителен урок на предателите. Ние сме убедени, че редовите членове и симпатизанти на ДПС също ще подкрепят подписката, независимо от решението на партийната централа, защото идентичността ни и правата, свързани с нея, са по-висши от предаността към хора, предали цяла общност срещу лични облаги.

Предателите рано или късно ги застига заслужена участ. Отнася се и за Хасан Азис, който се радва на последните си дни като кмет. Той отдавна е загубил и политическите и моралните основания да иска гласа на гордите кърджалийци!

Единственото умно, което може да направи е незабавна оставка, но е толкова влюбен във властта и нейните облаги, че едва ли ще го направи. До октомври, когато има думата избирателят!

Пресцентър на ДОСТ

Господа,

ДПС е продукт на политическата реалност в началото на 1990 година и в създаването му участваха безкористно много хора от всички слоеве на обществото.

Митът за 04.01.1990 Варна, където група политически и криминални затворници са пили кафе и създали ДПС е меко казано несъстоятелен.

Всичко тръгна от Кърджали, помашките райони в Западните Родопи и Асеновград.

В резултат на много сбирки и събрания първо се учредиха местните структури в Южна България и след месец - два в Северна. Централните органи се учредиха много по късно - чак на Учредителната Конференция.

В първите 4-5 месеца хиляди ентусиазирани хора масово се вливаха в ДПС, като през май 1990 в Южна България вече имахме регистрирани над 80 000 членове и около 20 000 в Северна. Бяхме в политическа еуфория и работихме много, без никакви облаги, единствено знаейки че създаваме нещо много важно. Единици са били знаещите тогава, че това е може би първия инженерен политически проект на бившата ДС. Затова, първо от редиците на Движението за Права и Свободи деликатно бяха изолирани и отстранени интелигентните и будни учредители, които бяха почнали да надушват дългата ръка на службите.

С времето, постепенно се наложиха кадри, които да са верни не на каузата, а на лидера!

Висшия състав на ръководството на ДПС е типичен образец за вярна дружина към лидера. Достатъчно е да погледнем кои са 19 те членове на Централното Оперативно Бюро по региони и лични качества.

Ние учредихме ДПС с ясната идея тя да служи и защитава правата на всички български граждани. Водещ наш мотив беше демократичното начало. Но, уви!

Вие, господа превърнахте тази идея в емблема на СРАМА не само за Българските мюсюлмани, но и за цялата страна. Трансформатори на тези идеи бяха хората, които влязоха по цървули в политиката и за десетина години станаха мултимилионери! Не ни е страх да ви назовем и по имена! И това ще последва скоро.

Толкова години плашите хората с етнически конфликт, насаждате страх от повторен възродителен процес, а не разбрахте едно - че вие не сте гарант, а заплаха за етническия мир в страната.

Но времената се менят. Идва ново поколение, които не вярват на празни обещания или заплахи!

Призоваваме Ви за бързи вътрешни реформи, като явно корумпираните ви кадри бъдат предадени на прокуратурата и се изчисти имиджа на партията!

В противен случай нашите хора, които години наред са ви избирали там, знаят как да ви бият шута!!!

Господа, ВЪРНЕТЕ НИ НАШЕТО ДВИЖЕНИЕ ЗА ПРАВА И СВОБОДИ ОБРАТНО!!!

19.03.2019

Адвокат Мюмюн Йълмаз и група Учредители

За разлика от първата част обаче, във втората станахме свидетели на една „институционална“ изразена манипулация от представители на МВнР на НРБ, ЦК на БКП и най-важното и общото между тях - всички те офицери от вездесъщата Държавна сигурност.

Авторът на филма прокарва линията за двете гледни точки, с което по същество изопачава образа на жертвите, като ги свежда до бунтуващи се терористи, които освен, че отказват да си сменят имената, извършват и десетки терористични актове. Естествено се премълчава, че терористичните актове удобно подготвят почвата за да започне масовата кампания за смяна на имената. Услужливата памет ни изневерява и когато трябва да си спомним, колко от атентаторите от Гара Буново са агенти на Държавна сигурност.
На 17.02.2019 г. близо 30 години след Майските събития, доживяхме в най-гледаното време в национален ефир да станем свидетели на нагъл апотеоз на „възродителите“, които не само не са понесоха наказание, а се чувстват горди от действията си…

Филмът представлява грубо изопачаване на историческата истина за асимилационната кампания срещу етническите турци български граждани и помаците. Къде остана Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет от Народното събрание на 26.04.2000 г.? Къде остана Декларацията осъждаща опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани приета от Народното събрание на 11.01.2012 г.? Останаха в архива на Народното събрание, погребани под дебелия слой прах на забравата. Къде е историческата справедливост за над 1 милион насилствено преименувани и над 360 хил. депортирани? Защо във филма не са отразени разпределителните лагери, където хората чакат със седмици да ги изпратят към границата, лишени от храна и вода. Защо не са изнесени данни как Държавният съвет издава постановление, с което определя колко пари и имущество могат да носят „екскурзиантите“ със себе си? Имало изселническа психоза, ами след 1985 г. когато армията и МВР с танкове, БТР, и КПП сменяха насилствено имената, хората се чудеха каква ще е следващата стъпка. А що се отнася до твърденията за искане на автономия, те са реални само в главата на неколцина офицери от Държавна сигурност, които са превърнали в цел на своето съществуване да прикрият най-голямото престъпление на Комунистическия режим в България. Нелегалните организации които създавахме имаха за цел да спрат преименуването и да осигурят на етническите турци гаранции за нормален живот в собствената им държава. Ние никога не сме искали автономия, никога!

БТВ дължи извинение за тази гавра с чувствата на хората, които освен, че не получиха справедливост и правосъдие в държавата си и не бяха обезщетени, са длъжни в най-гледаното време в неделя вечер да гледат самодоволните физиономии на бивши ДС велможи, които за разлика от репресираните, днес взимат тавана на пенсиите благодарение на това, че се пенсионираха като полковници, генерали, доценти, професори и т.н.

Молим СЕМ да се само сезира по случая.

Касим Дал
Председател на НПСД

Вече не зная дали България е в Европа или нашата съседка република Турция.

Защо мисля така ли .... Сега ще ви разкажа и покажа.

Как да не ти се набива на око, как да не обръщаш внимание на служителите от турския пункт Капъкуле, на тяхното държание и униформа, отличителни знаци, баджове и среда за работа. Всички те са оборудвани с триколки на ток, за да могат да се придвижват по-бързо до работните си места по време на ротация, а в сградите на самия пункт – чистотата.

На влизане на пункта виждаш спретнати млади момчета и момичета, обработващи бързо, бързо документите.

Спираш на платното за проверка на паспорт, а отсреща има голям монитор, обясняващ на три езика, какви документи трябва да си приготвите и какви са разрешените количества алкохол, цигари и други неща за влизане в страната.

Да пробваш да дадеш рушвет на полицай или митничар да, да - ама не.

На всички гишета за контрол са монтирани камери на 25 см. от лицето на пътника, ще подадеш рушвет на полицая и до 1 минута си арестуван. Камерите целят изкореняването на корупцията не само сред самите служителите, но и сред тези, които предлагат.

Обработката от страна на митница става изключително бързо, всичко се извършва с един контрол на документи и физически контрол, след което митничар те вкарва на таблет директно в тяхната програма, отразяваща извършена проверка на съответното МПС и от кой служител е извършена. Преди влизане в Турция на последната бариера митничар вижда по електронен път дали е проверено и регистрирано в системата на техния контрол такова МПС и те пуска да влезеш в страната. Вземаш да се чудиш всичко това не трябва ли да е на нашата граница.

Но, как те посреща българският пункт Капитан Андреево?

Тук ще кажа едно голямо ХА ХА ХА. Минаваш през една локва вода и пръскала, след което те спират, за да платиш, 5 лв. за българско МПС и 3 евро за чуждо МПС.

Казвам нямам левове, имам карта, може ли с нея да платя. В отговор обаче искат 3 евро и готово, а разликата от 1 лев уж отивала в държавата, същото нещо и при камионите, попитах за какво ми взимате таксата, а те отговарят - това е, за да бъде обезпаразитен автомобила ви от птичи грип, а аз дори не съм чувал, че има такава карантина в този зимен месец в Турция. Както и да е - давам 3 евро, получавам тикет за 5лв. и се нареждам на контрол за паспортите. На гишето размърлян полицай, без бадж, без шапка, без каквито и да е отличителни знаци ми иска всички документи и ме пита имам ли цигари и какво нося. Аз отговарям, че не пуша и нямам цигари, при което ми се хвърлят документите с думи - айде изчезвай.

Преди митническия контрол друг полицаи ме спира пак във същия външен вид и той с думите - Айде уа утваряй багажника! Ко чакаш? А ли да ти го отуря.... Ужас, стъписан съм, отварям багажника, той рови като, че ли съм някой бандит и ми казва - Утьоой на митница, а аз вече не знам кой ме проверява. Идва някакъв с дънки и блузка на Армани и ми казва - Отваряй багажника, аз съм митница.

След което ми задава въпроса - имаш ли нещо за смъркане, бял прах ,тва, унова и ме гледа подигравателно. Стъписано седя и слушам как си разговарят с негов колега - Ауа ти купи ли сабахлен мастило от книжарницата за печати, че я нямам трябва да слагам плюнка в то печат.

Питам го - нямате ли някакво специално мастило само за митница? А те отговарят - Не стига че си го купуваме ние, пък и ревете.

Оттам ме пращат на друго гише за регистрация на автомобила с един лист и печата с плюнка. След което се качвам в автомобила, слагам си колана да излизам. Хвърлям листа и тръгвам, на бариерата напудрена руса полицайка тип барби със силикон в устните ме пита цигарки да нямаш, казвам нямам, а тя давай та бележка и да та няма. Да така ми каза - да те няма. Качих се на магистралата и се чудех ,не трябваше ли да е обратно. Капитан Андреево да е Капъкуле а Капъкуле да е Капитан Андреево.

Този ужас, това отношение на европейски служители и питането на митничаря ... имаш ли нещо за смъркане, прах, това- онова - просто се сещам за една песен на Слави Трифонов – Няма такава държава!!!!

Стефанаки Йоанис,

Fakti

Днес нямах време да чета български сайтове. Та питам - Цацаров повдигна ли най-после обвинения на Красимир Каракачанов, Валери Симеонов и Ангел Джамбазки?

Поиска ли свалянето на имунитета им?

Пред очите на цяла България, а също чрез информационния обмен пред целия свят тези тримата извършиха престъпления, които се наказват с до осем години затвор. Но съм сигурен, че поне е имало десетки статии по тази тема в независимите медии като "Дневник" и "Медиапул". Да не говорим за БНТ и БНР.

Докога ще ме правите на идиот?

Ами обожествованият председател на Върховния касационен съд г-н Лозан Панов, боецът за правда, внесе ли за разискване на пленума на съда искането на ДОСТ за касиране на изборите в Конституционния съд??

Ами обожествованият председател на Върховния касационен съд г-н Лозан Панов, боецът за правда, внесе ли за разискване на пленума на съда искането на ДОСТ за касиране на изборите в Конституционния съд?

Константин Мишев

Младият турски политолог Енес Ердем Йеринде коментира за Bulevard.bg ситуацията в Турция след референдума, демокрацията в страната и отношенията с Европа и Запада

Приемането на предлаганите с референдума в Турция конституционни промени и преминаването на страната от парламентарна към президентска република разбуниха духовете както в южната ни съседка, така и в цяла Европа. Редица експерти посочиха потенциалната опасност за демокрацията в Турция и ефектите, до които това би довело за ЕС и съседките ѝ.

Какво обаче е настроението в Турция и как експертите там реагират на ситуацията? За коментар по темата потърсихме младия турски политолог Енес Ердем Йеринде:

- След референдума се заговори за разделение на турското общество и поляризиране на мненията. Това само временно явление ли е, или устойчива тенденция?

- Всъщност за разделението на турското общество се говореше много преди референдума. Дори по време на опита за преврат немалко хора се радваха, че армията на Мустафа Кемал Ататюрк е дошла "да ги спаси" от Ердоган (а впоследствие се оказа, че превратът е направен от последователите на Гюлен). Разбира се, няма да бъде честно да смятаме, че мисълта на една част от обществото е валидна за цялото общество. Тоест, хората, които харесват Ердоган, са много повече от онези, които го мразят. Близките резултати на референдума обаче само засилиха тезата, че турското общество е разделено.

Общо взето, искам да кажа, че за разделянето на турското общество се говореше още много преди референдума. Този референдум ни показа само до каква степен е стигнало това разделение.

А отговорът на въпроса дали това е устойчива тенденция всъщност зависи от това каква реч ще ползват политиците от правителството и опозицията. Единственото ясно нещо за турското общество е, че ако това разделяне не се отстрани в най-скоро време, ще причини много големи проблеми за Турция.

- Самите промени в конституцията също говорят за съсредоточаване на изключителна власт в ръцете на един човек, а мнозина западни експерти, включително и в България, говорят за заплаха за демокрацията в Турция и за авторитарно или полуавторитарно управление. Съгласен ли сте с тях?

- Аз, като гражданин и студент в Турция, който от време на време критикува политиката на правителството, не усещам голяма заплаха за авторитарно управление в Турция. Промените в конституцията бяха направени от експерти от Партията на справедливостта и развитието и Партията на националното движение, която всъщност е опозиционна партия. Представители на Републиканската народна партия също бяха поканени от правителството за изготвяне на проект за нова конституция, но за жалост те отхвърлиха тази покана.

Съсредоточаването на изключителна власт в ръцете на един човек по принцип е израз, който е заявен в повечето случаи само от опозицията. Всъщност обаче тези промени в конституцията са близки до много други демократични държави.

Наистина не мога да разбера как западните експерти постоянно говорят за заплаха на демокрацията, като тази промяна се предложи на гражданите чрез референдум. Великобритания напуска ЕС с 51,9% подкрепа и 71,8% гласували избиратели на референдум и е много демократична страна, а Турция преминава към президентска република с 51,4% подкрепа и 85,5% гласували избиратели и се говори за заплаха на демокрацията. Това според мен показва, че Европа има големи предразсъдъци относно демокрацията в Турция.

- Един от притеснителните моменти за Запада към демокрацията в Турция е отношението към журналистите. Как ще коментирате това?

- Много добре разбирам тези притеснения на Запада. Темата за арестувани журналисти, което, разбира се, не звучи никак добре, наистина предизвиква големи проблеми в отношенията между Турция и Европа. Обаче трябва да се спомене, че много голяма част от арестуваните журналисти в Турция не са обвинени заради журналистическата си работа, а заради това, че са заплашвали националната сигурност на Турция.

Тоест, няма нито един журналист, който да е критикувал Ердоган или правителството, и да е арестуван за това. Например зад последните преследвания на журналисти, които бяха арестувани след опита за преврат, лежи причината, че са последователи на Гюлен или имат близки връзки с движението му.

В същото време има и журналисти, които се възползват от тази професия и сътрудничат с ПКК - общоприета терористическа организация. Накратко, искам да кажа, че в Турция може да видите всякакви вестници и телевизионни канали, които постоянно критикуват правителството. Не само журналисти, но и много политолози критикуват делата на правителството. Надявам се, че тези притеснения ще се отстранят в най-скоро време и отношенията между Турция и Европа ще се подобрят отново.

- Как оценявате новото удължаване на извънредното положение, което беше въведено миналата година заради опита за преврат? Нужна ли беше тази мярка или е само опит за успокояване на евентуални зараждащи се протести срещу властта?

- Миналата година, когато за пръв път беше обявено извънредно положение, представителите на правителството заявиха едно много важно нещо. Извънредното положение е обявено само за да се изчистят държавните институции от последователите на Гюлен (които 40 години проникваха във всички държавни институции) и няма да има никакво въздействие върху гражданите и цивилния живот. Честно казано, до ден-днешен става точно това. Както виждаме от протестите след референдума, няма никакви действия срещу протестите против властта, както нямаше и от деня, когато за пръв път беше обявено извънредно положение.

- Всяка промяна, особено ако е толкова дълбока, носи със себе си своите заплахи и проблеми. Какви според вас са проблемите, пред които ще се изправи Турция през следващите месеци, и какви ще са проблемите след въвеждането на президентската система?

- Всеки един народ си има своя т.нар. "политическа култура", по която хората са свикнали да живеят. Разбира се, че президентската система е нова и ще предизвиква много проблеми за турското общество. Все още не са отбелязани подробностите на тази система. Например не се знае колко заместници ще има президентът или колко и какви министерства ще има държавата. Затова, без да знаем всички подробности на президентската система, които ще бъдат напълно подготвени и ясни до предстоящите избори през 2019 г., ще бъде малко рано да говорим за проблемите, които ще причини тази система.

- Президентът Ердоган заговори за нови референдуми - за връщане на смъртното наказание и за преговорите за членство в ЕС. Неговата реторика по отношение на Европа отдавна е остра и силно критична. Смятате ли, че резултатите от референдума ще му дадат сигурност да обостри още тона към Европа? Смятате ли, че е заплашена сделката с ЕС за бежанците?

- За изявленията на Ердоган към Европа се говори много в Турция. Както споменах, всеки народ си има политическа култура и всъщност такава е културата на турския народ. На хората им е писнало да виждат лидери, които се "подмазват" на западните политици. Ердоган е политик, когото турското общество чакаше от много дълго време. Голяма част от населението го обожават и той, знаейки това, цели да "докосне" националните им чувства.

Всъщност, ако гледаме неговите изказвания досега, ще видим, че се обострят в повечето случаи по време на изборни кампании, което е в природата на политиката.

Въпросът за провеждане на нови референдуми и твърденията, че Турция се превръща в авторитарен режим, според мен си противоречат. Мисля, че няма да бъде много честно, ако говорим за авторитарен режим, където се провеждат референдуми относно много важни теми. Въпросът за смъртното наказание възникна веднага след опита за преврат. Турското общество не иска онези, които бомбардираха с вертолети и самолети цивилните, прегазиха невинни хора с танкове и убиxa стотици, да живеят с данъците на гражданите. Не се споменава много в западните медии, но наистина турският народ изживя много трудни моменти, което причини голяма травма върху всички. За съжаление, тази травма още не е минала.

Особено след този опит за преврат правителството, заедно с цялото общество, очакваше от ЕС да съчувства, да споделя скръб с Турция. Но за жалост това стана много късно и не по начина, както се очакваше. Освен това някои от тези престъпници, които участваха в неуспешния опит, избягаха в европйески държави, откъдето не бяха екстрадирани обратно в Турция.

От друга страна, турските политици многократно заявяват, че сделката с бежанците не се спазва от ЕС. Сумата, за която е направена сделката, още не е стигнала до Турция и все още Европа не е отворила вратите си за турските граждани. Всички тези развития причиняват голяма загуба в доверието на турците към Европа.

Както споменах обаче, всички тези събития станаха в много кратко и динамично време и политиците често си сменят реториката, особено по време на изборни кампании. По този повод, ако наистина Ердоган се съгласи с правителството и опозицията, има много висока възможност да видим нови референдуми в Турция, които ще имат влияние върху отношенията между Турция и ЕС и сделката за бежанците.

- Според Вас как ще се развият отношенията между Турция и Запада сега - след референдума и след промените, които предстоят?

- Както знаем, 2017 г. е т.нар. "година на изборите". По време на изборните кампании, поради страха от загуба на гласове, лидерите често използват много остра реч. Например на изборите в Холандия видяхме как лидери като Герд Вилдерс се опитваха да се възползват от ислямофобията. По време на кампанията за референдума в Турция холандското правителство не допусна министъра на външните работи на Турция да влезе в Холандия, което беше голям политически скандал, остро критикуван и от правителството, и от опозицията в Турция.

Затова искам да кажа, че няма да е много правилно, ако взимаме предвид периодите преди изборите, за да разглеждаме точно до каква степен са стигнали отношенията между страните.

Аз смятам, че отношенията между Турция и България са много важни за Балканския полуостров и Източна Европа. По време на българските избори и референдума в Турция се появиха малки, краткотрайни проблеми. Смятам, че България и Турция ще продължат да бъдат близки съседи. Веднага след опита за преврат България екстрадира избягал заподозрян, което беше много важен сигнал за отношенията между тези две страни. Имайки предвид сътрудничеството на България като добър съсед относно опита за преврат, сигурен съм, че след завършилите избори вече ще виждаме по-спокойни изявления и от двете страни.

Искам още да добавя, че независимо от случилото се в миналото, турският и българският народ имат много общи неща и затова трябва да сме по-спокойни и по-мирни, за да живеем в по-добро бъдеще.

Bulevard.Bg