Политическият плурализъм и мюсюлманите в България

Има ли почва политическият плурализъм сред мюсюлманите в България? 

Джемал Осман 

Общи цели, различни интереси. Какво ни обединява и какво ни различава? 

Всяка религиозна или етническа група се обединява около общи принципи и характеристики, чрез които става възможно нейното разпознаване. Тези общи принципи представляват необходимото условие за дефинирането на дадена група. Те включват език, нрави, традиции, фолклор, вяра, религиозни практики, а в някои случаи и политическо и идеологическо обединение. 

Отвъд тези обединяващи елементи обаче съществуват и редица разграничителни белези вътре в самата група. Това е неизбежно, тъй като всяка общност се състои от отделни индивиди, които притежават различни нива и измерения на идентичността. Човешката идентичност не е еднопластова и статична категория, а сложна и динамична съвкупност от характеристики, чрез които индивидът се самоопределя и бива разпознаван в социума. 

Тя се конструира в рамките на различни, взаимно преплитащи се кръгове на принадлежност — локално-географска, семейно-родова, етническа, религиозна, професионална, социална, национална, политическа и идеологическа. Тези кръгове не функционират в изолация или строга йерархия, а в контекстуално и исторически обусловено динамично взаимодействие. За обозначаването на тази многопластовост е уместно да се използва понятието „кръгове на идентичността“. В различни социални и политически ситуации определени кръгове на идентичността могат да придобият водещо значение, без това да предполага отричане или елиминиране на останалите. 

Дори хората, които споделят обща етническа, религиозна или национална идентичност, притежават и други идентификационни измерения — свързани със социалния статус, икономическото положение, образованието и жизнената среда. Именно включването на тези допълнителни кръгове показва, че във всяка група съществуват вътрешни подгрупи, чиито интереси невинаги съвпадат.

 Общите интереси на мюсюлманите в България могат да бъдат формулирани като стремеж към гарантиране на религиозните свободи, защита на гражданските права и възможност за свободно изразяване и развитие без дискриминация на основата на име, вяра или майчин език. Отвъд тези фундаментални принципи обаче интересите на различните групи и индивиди се разминават. 

Например интересите на богат мюсюлманин трудно съвпадат с тези на човек в социална уязвимост — докато първият се стреми към запазване и разширяване на своето лично богатство, вторият е фокусиран върху базовото оцеляване и изхранване на семейството си и не го интересува дали строителната фирма на депутат от ДПС или АПС ще оцелее. Сходни различия се наблюдават и по линия на образованието — индивиди с по-висока образованост могат да имат интерес към културна политика и академична дейност, докато за други тези въпроси остават периферни. 

Оттук следва, че е естествено във всяка една група да съществува разнообразие от политически възгледи. Както християните и евреите в България не представляват политически хомогенна общност, така и мюсюлманите, притежавайки различни интереси, формират различни политически ориентации. Сред тях могат да се открият както привърженици на лява политика, с акцент върху социални мерки и по-силна държавна намеса в икономиката, така и носители на десни възгледи, подкрепящи свободния пазар и ограничената роля на държавата. Наред с това съществуват както либерални, така и консервативни и традиционалистки позиции. 

Следователно редуцирането на една толкова многопластова общност до единен политически субект изглежда проблематично. В този контекст възниква въпросът: съществува ли действителна почва за политически плурализъм сред мюсюлманите в България? 

Исторически контекст: от еднопартиен режим към демокрация

 Еднополюсният политически модел в България се налага по време на комунистическия режим, при който политическият плурализъм е ликвидиран. Това намира ясен израз в чл. 1, ал. 2 от Конституцията на Народна република България от 1971 г. (обн. ДВ, бр. 39/1971 г.), който гласи: Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия.

 След политическите промени от 10 ноември 1989 г. в страната се възстановява демократичният режим и принципът на политическия плурализъм. В рамките на този нов плуралистичен модел обаче се наблюдава една особеност, която дълго време се възприема като почти естествена — ограниченото проявление на политически плурализъм сред мюсюлманската общност.

 Раждането на Движение за права и свободи и неговата роля. “Етническа партия” или политически посредник? 

На 4 януари 1990 г. във Варна е основано „Движение за права и свободи на турците и мюсюлманите“ от д-р Ахмед Доган (тогава млад и амбизциозен доктор по философия, завършил Философски факултет на СУ ”Св. Климент Охридски”, защитил дисертация в БАН, с научни интереси към онтологията) и малка група активисти. Впоследствие, с оглед да не противоречи на чл. 11, ал. 4 от бъдещата Конституция на Република България, който забранява създаването на политически партии на етническа или верска основа, от наименованието е премахнато уточнението „на турците и мюсюлманите“ и остава „Движение за права и свободи“. Първата национална конференция на партията се провежда на 26 март 1990 г. в София, на която за председател отново е избран Ахмед Доган. 

Още от самото създаване на партията в българското общество възникват дебати относно нейния характер и евентуалната ѝ противоконституционност. Съществен проблем в този дебат е трудността на ясното дефиниране на понятието „етническа партия“. Ако дефинираме етническа партия като политически субект, в чието ръководство и структури участват представители само на един етнос, то тогава би следвало почти всички партии след 1990 г. да бъдат определени като етнически, с изключение на ДПС.

 В уставите на ДПС са заложени универсални принципи, които не могат нито юридически, нито през други херменевтични способи и механизми да се редуцират до конкретен етнос или религия. Освен това, както в парламентарната група, така и в ръководството и структурите на партията и младежката му организация, етническият и религиозният състав винаги са били разнообразни (за разлика от други партии). Това е една от причините за трудността за доказване на твърдението, че ДПС е етническа партия.

 Макар и спекулативно, трудно е да се игнорира и ролята на държавата в процеса на създаването и утвърждаването на ДПС. Без съгласието на държавата и службите за сигурност съществуването на такава партия би било невъзможно. Ако държавата искаше да ликвидира ДПС, тя би могла да го направи още в неговия генезис чрез наличните правни механизми и процедури. 

Балансът в началото на прехода 

Преходът от 80-те към 90-те години е много деликатен и се състои както от вътрешни икономически, политически и социални кризи, така и от сложна външнополитическа и геополоитическа обстановка. От една страна мюсюлманите в България все още не са преодолели травмата от асимилационната политика на социалистическия режим и търсят всеобщо обединение в името на оцелаването, а от друга страна самата държава не е спокойна от етническите конфликти, които започват да се появяват мащабно в Югославия. Не трябва да се забравя и това, че тогава още България не е член на НАТО, докато Турция е. Може би това е консенсусното решение на българската държава с цел да предотврати по-големи кризи и да има начин за потушаване на наличните и потенциалните напрежения. ДПС е продукт на конкретните исторически условия на своето време, както и неговият първи председател Ахмед Доган е продукт на същите условия.

 Ахмед Доган още в VII Велико народно събрание, в речта си в парламента от юли 1990 г., прави строго понятийно разграничение между етнос и нация, както и заявява, че ДПС не е пета колона. Преведено това означава, че ДПС е механизъм за спиране на чуждо влияние, а под чуждо влияние се разбира Република Турция. 

Напълно естествено е хората да се обединяват в ситуации, в които тяхната екзистенция е застрашена. Също толкова естествено е и държавата в подобни кризисни моменти да търси балансирани решения за преодоляване на напреженията. Въпросът обаче е какво се случва, когато подобна заплаха сякаш вече не съществува? Каква е ролята на гражданите, на самата общност, на обществото като цяло и на държавата в условия на относителна вътрешна стабилност? 

Има ли стратегия българският политически елит? 

Към 2026 г. България е член на Европейския съюз, НАТО и ООН. Страната е подписала и ратифицирала редица международни договори, които имат ключово значение за гарантирането на етническия мир и защитата на правата на различните етноси и религии. Тези правни и институционални рамки създават формални гаранции за равноправие и предпазване от дискриминация. 

Разбира се, нормативната уредба сама по себе си не е достатъчна. Ако една държава има волята и намерението да дискриминира определени групи или да създава напрежение, нито един закон или международен договор не може напълно да предотврати това. В този смисъл трябва да съществуват и други, не по-малко важни механизми за защита — преди всичко активното гражданско общество. Именно чрез участието на гражданите, включително и на самите мюсюлмани, в обществения и политическия живот се създават реални предпоставки за устойчиво гарантиране на правата и за развитие на автентичен политически плурализъм и демокрация. Стига всичко това да се прави наистина искрено и с добри намерения. 

Днес наблюдаваме, че геополитическата обстановка остава нестабилна. В региони с почти непосредствена близост до България се водят сериозни войни, което неизбежно оказва влияние върху националната сигурност на държавата. А Западните балкани е буре с барут. Подобна среда поражда повишена чувствителност към въпроси, свързани с етническите и религиозните общности, както и с тяхната политическа мобилизация.

 Дали днес българската държава и българският политически елит разполагат с ясен план за действие и последователна политика за реагиране в условията на подобна напрегната международна обстановка? Става въпрос не само за външнополитическа ориентация, но и за вътрешнополитическа устойчивост — включително за начина, по който се управляват отношенията между различните етнически и религиозни общности. Липсата на дългосрочна визия или последователна стратегия не е нещо рационално, нито реалистично. Ако политическият елит възприема съществуващия модел като гаранция за стабилност, той може да бъде склонен да го запази, дори и това да означава ограничаване на вътрешния плурализъм. От друга страна, липсата на активна политика, ефективни методи и механизми за насърчаване на по-широко политическо участие може да доведе до задълбочаване на представителния дефицит.

 Така въпросът за политическия плурализъм сред мюсюлманите в България се оказва тясно свързан не само с вътрешната динамика на самата общност, но и с капацитета на политическия елит да формулира и прилага политика, която насърчават демократичното участие, без да компрометират обществената стабилност. В този смисъл проблемът не е единствено в наличието или отсъствието на плурализъм, а и в политическата воля той да бъде развиван като ценност и практика. 

Плурализъм през периода на монархията. Участието на мюсюлманите в политическия живот. 

Нека погледнем какво е било в миналото. Да се върнем към период, в който в България има политически плурализъм, но няма единен субект, който да има монопол над мюсюлманите. Става въпрос за периода на монархията.

 В този период (1879-1946) в България съществува многопартийна система и различни политически сили се борят за влияние. Мюсюлманите не са обединени около една партия, а участват в политическия живот по различни начини и подкрепят различни политически субекти - на местно и на национално ниво. Техният избор често е обусловен не само от религиозната им принадлежност, а и от социални, икономически и регионални фактори. 

Нека разгледаме няколко конкретни случаи. Например да се върнем към 1902 г. — XII Обикновено народно събрание, да видим стенограмите от второ заседание от 24 април 1902 г., с председател Драган Цанков. Общият брой на народните представители по списък е 178, като от тях 11 са мюсюлмани от различни етноси - турци, помаци и татари, членуващи в различни политически партии. Мюсюлманското участие в парламента представлява около 6.2% от общия състав на парламента. Като трябва да се отбележи, че през 1902 г. все още днешните южни територии на България, като Западните родопи и Кърджали, не са част от България, а са територии на Османската империя, следователно няма народни представители от там. 

В рамките на XII ОНС се наблюдава активно участие на мюсюлмански народни представители в различни парламентарни комисии. Мустафа Доспатски става член на комисията към Министерството на правосъдието, като следва да се отбележи, че той има завършено юридическо образование в Софийски университет. Мехмед Гирай Месудов (наследник на кримската династия на Гираите) става член на комисията към Министерството на вътрешните работи, а Хаджи Неджиб бей — на комисията към Министерството на просвещението. 

Осман Кечели и Мустафа Хюсеинов са включени в комисията към Министерството на външните работи, докато Юмер Юсуфов става член на комисията към Военното министерство. В комисията към Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията участват Мустафа Хюсеинов и Халид бей Мустафа Бейов. В комисията към Министерството на търговията и земеделието участва Осман бей Сали Бейов. 

Финансовата комисия включва Хафъз бей Мустафа Бейов, а бюджетната комисия — Исмаил Арнаудов (в състава на която участва и Петко Каравелов). В т.нар. прошетарна комисия (комисия по жалбите и петициите в парламента) участва Искендер бей Махмудов, а в проверочната комисия — Етем ефенди Хасанов и Тосун бей Ферадов. Освен това Мустафа Доспатски е избран за един от секретарите на Народното събрание в рамките на същото заседание. 

Стенограмине на Народното събрание показват, че народните представители мюсюлмани не заемат пасивна позиция, а активно участват в парламентарния живот. Те са включени в различни постоянни комисии, където допринасят към работата на законодателната институция и вземат участие в обсъжданията по важни въпроси по време на парламентарните заседания. 

Любопитен детайл е начинът, по който тези депутати се изказват от парламентарната трибуна. Мнозина от тях предварително се извиняват, ако допуснат грешка в изказа си, тъй като за повечето българският език не е майчин. Това свидетелства както за тяхното уважение към институцията, така и за стремежа им да бъдат пълноценна част от политическия процес.

 Още по-впечатляващо е поведението на председателя на Народното събрание Драган Цанков, който в определени случаи си позволява закачливо да говори на турски език, без това да предизвиква напрежение или противоречия в залата. Тази езикова и културна гъвкавост и прагматичност разкрива една особена атмосфера, която днес е немислима. 

Интересен обратен пример е XVI ОНС (19 декември 1913 – 31 декември 1913). Този парламент се отличава със своя изключително кратък мандат и ограничена представителност. В рамките на наличните данни се установява участието само на един народен представител мюсюлманин – Хафъз Съдкъ Мехмедов. 

Това рязко намаляване на мюсюлманското представителство контрастира с предходни и последващи парламенти, в които делът им обикновено варира между 5 и 7%. Съществен фактор за тази промяна е политическото и общественото напрежение, настъпило след Балканските войни (1912–1913). В този контекст свиването на мюсюлманското парламентарно представителство може да се разглежда като пряк резултат от настъпилите геополитически сътресения, които са рефлетирали върху вътрешната политика. XVI ОНС представлява по-скоро изключение в тенденцията на относително стабилно мюсюлманско присъствие в българския парламент. Това отразява един кризисен момент в българската история. 

XVII ОНС (20 март 1914 – 15 април 1919) представлява също важен детайл в развитието на политическото представителство на мюсюлманското население в България. Това е едно ключово народно събрание, което е заседавало по време на Първата световна война, когато България участва във войната заедно с Османската империя, Германия и Австро Унгария и редица мюсюлмани от България участват в защитата на отечеството и дават живота си за България. 

В състава на XVII ОНС участват 15 мюсюлмански народни представители от общо 226 депутати, което представлява 6,6 % от парламента. Интересен детайл е, че в това народно събрание са включени и народни представители от Беломорска тракия (Гюмюрджинско), които в края на войната ще създадат ненужно напрежение, което може да се обясни с това, че елитът на тази географска местност не е бил интегриран достатъчно, в сравнение с елита на мюсюлманите, които отдавна живеят в пределите на България. Етхем Рухи (Балкан) ще избере съвсем друг път за разлика да речем от Шефик бей (от Стара Загора), който ще демонстрира лоялност към България на международно ниво, като част от делегацията в Парижката мирна конференция от 1919 г. 

Мюсюлманските депутати в това народно събрание са следните личности: Мехмед Джелал Абидин, Салим Ахмедов, Тевфик Хаджи Ахмедов, Юсуф Хаджи Ибраимов, Мехмед Кемал бей, Хафъз Сали Мехмедов, Хафъз Съдкъ Мехмедов, Мехмед Паша, Етхем Рухи, Сабри Бей Салимов, Исмаил Хаккъ Бей, Хашим Бей, Талят Мехмед Хаджи Хюсеинов, Хюсни Хюсеинов и Махмуд Бей Хаджи Шюкриев. 

В XVII ОНС в състава на различни парламентарни комисии участват мюсюлмански представители. Хафъз Съдкъ Мехмедов е член на комисията към Министерството на вътрешните работи, Етхем Рухи – към Министерството на външните работи, а Талят Токалиев – към Министерството на финансите. Тефик ефенди участва в комисията по търговията, промишлеността и труда. Кемал бей е член както на комисията към Министерството на правосъдието, така и на тази към Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, а Джелал бей – на комисията по земеделието и държавните имоти. Това показва присъствието на мюсюлмански депутати в различни ресорни комисии на парламента. 

След Първата световна война един друг мюсюлманин ще изиграе много важна роля в защитата на българския национален интерес на международно ниво и ще докаже лоялността си към България. Става въпрос за Шефик бей от Стара Загора, който получава медицинско образование във Франция и става лекар. 

През 1919 г. той става член на българската делегация, която участва в Парижката мирна конференция. В състава на делегацията са включени и други интересни имена, сред които д-р Йешуа Калев, като представител на евреите, д-р Димитър Фурнаджиев, като представител на протестантите, както и известният философ Димитър Михалчев. 

Както Йешуа Калев изготвя меморандум за положението на евреите в България, така и Шефик бей готви специален меморандум за положението на мюсюлманите в България и на Балканите като цяло. 

По този начин Шефик бей не само защитава интересите на мюсюлманската общност, но и действа в рамките на общата българска национална кауза. Неговото участие в делегацията и изготвянето на меморандум показват, че лоялността към българската държава не изключва принадлежността към различна етно-религиозна общност. Напротив, в този случай тя се проявява именно чрез активното включване в защитата на националните интереси в един от най-критичните моменти за страната след Първата световна война.

 Изборите от 2009. 

Нека погледнем и на близкото минало - изборите за 41-вото народно събрание (2009 г.), където ДПС получи рекордните 610 521 гласа (това е исторически апогей на този политически субект по отношение на брой получени гласове). ДПС успява да печели 38 депутатски места. Мюсюлманските народни представители в ДПС тогава са 28 от общо 38. Като има и един мюсюлманин в ГЕРБ - Вежди Рашидов, но след като става министър на културата в първото правителство на Бойко Борисов, ГЕРБ остава без народен представител мюсюлманин. Така общия брой на народните преставители мюсюлмани е 28, което представлява около 11.7% от общия състав на парламента. 

Тези данни показват, че за разлика от началото на XX век, когато мюсюлманските представители са по-разпръснати, то в края на XX век и началото на XXI век тяхното участие е значително по-концентрирано в рамките на една политическа партия. Това поставя въпроса не толкова за количеството на представителството, колкото за неговото качество, ефективността му и степента на политически плурализъм сред мюсюлманите. Следователно, възможност за политически плурализъм сред мюсюлманите в България има и тя произтича от факта, че самата общност не е еднородна, както и от това, че вече има подобен исторически опит. Хората имат различни интереси, образование, социално положение и възгледи, което естествено води до разнообразие от политически позиции. 

Политическите партии със затворени структури - проблем пред плурализма.

 Проблемът обаче не е дали този плурализъм е възможен, а дали в действителност се случва. Както би казал Аристотел, има разлика между възможност и действителност (dynamis и energeia). Това зависи не само от активността на самите граждани, но и в много голяма степен от поведението на политическите партии. Ако партиите на практика не отварят своите структури, плурализмът остава ограничен. 

Затова ключова роля имат именно волята и усилието на различните партии да включват мюсюлмани не формално, а реално — в местните и националните партийни структури, в младежките организации, в ръководствата, в кандидатските листи и впоследствие в парламентарните групи. Без такова целенасочено включване трудно може да се създаде усещане за представителство и доверие извън вече утвърдени монополни модели. 

С други думи, въпросът не е само „ще участват ли мюсюлманите по-активно“, а и „ще им бъде ли дадена реална възможност да участват пълноценно“. Истински плурализъм може да се развие тогава, когато има едновременно търсене от страна на гражданите и отваряне от страна на партиите. Само при такъв двустранен процес на доверие политическият плурализъм може да се превърне от потенциал в действителност.